Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Духовете ти казаха всичко това?

— Те гледат. Само това могат да правят. Но далечни събития са ги разбудили. Сега вървят по земята, безпомощни. Времето за собствената им война тепърва ще дойде.

Първият порив ледена суграшица ужили лицето на Тредбеър. Пред тях облаците сипеха парчетата си замръзнал дъжд на коси стълбове, които пердашеха по земята. Тя посочи на юг.

— Азатанай, естествено ли е всичко това? Онези гръмове и мълнии — в долината ли става това?

Т’рис спря внезапно, принуждавайки Тредбеър да дръпне рязко сплетените юзди на призрачния си кон от треви и корени, обърна го и видя как жената се изви в дървеното седло, извърна лицето си нагоре…

… три дракона изригнаха от тежкия облачен покров зад тях, толкова ниско, че двете усетиха напора на кипналата стена от въздух миг преди огромните същества да се понесат отново нагоре.

Тредбеър се обърна и погледът ѝ проследи драконите, щом се понесоха на юг към бурята. Устата ѝ беше пресъхнала. Хвърли обезумял поглед към Т’рис.

— В какво, в името на Бездната, се въвличаме?

— Чу ли смеха? — попита Т’рис, вдигнала вежди. — Мъртвите се смеят, докато плачат. Защо е това, чудя се?

— Чудиш се? Шибано се чудиш? Какво е всичко това, проклета да си!?

Т’рис сви рамене.

— О, Светлината и Тъмнината никога не са се обичали една друга. Мразят се повече и от Небе и Земя. Но, както трябва да е очевидно за всеки, който си направи труда да помисли над тези неща, Живот и Смърт управляват всички ни. Освен, разбира се, когато Смъртта се самозабрави. Боя се, че това се е случило. Смъртта се е самозабравила. Призраците са тук и все още са тук, защото не могат да намерят портата. — Поклати раздразнено глава. — Каква бъркотия!

— Какво става в долината Тарнс?!

— Битка. Битка става. Онази, която всички очакваха, но малцина искаха. Или поне така твърдяха. Но истината е, че жаждата за кръв е напаст и тя е намерила народа ви. О, добре.

Тредбеър изруга, обърна рязко коня си и присви гневно очи към градушката и кипящите облаци на юг. Заби пети в хълбоците на съществото и изпращяха клони и корени, но то се понесе напред и след няколко мига препусна в галоп.

Т’рис я догони и извърна блесналото си лице към нея.

— Представа си нямах, че могат да тичат толкова бързо! — извика и се засмя високо.

— Махни се от мен, лъжлива вещице!

Изненада пробяга по лицето на Т’рис.

— Никога не лъжех, скъпа, само обърквах. Има разлика, знаеш ли!

— Защо, проклета да си?

— Ами, за да те опазя жива, предполагам. Харесваш ми, Тредбеър. Харесваш ми много.

„Бездната да ме вземе, влюбила се е в мен! Глупава жена!“

Т’рис доближи коня си почти на ръка разстояние и рече:

— Но признавам, че съм удивена, а и доста обезпокоена.

— От какво?

— От елейнтите, разбира се. По-лоши от лешояди са.

„Какво?“

— Не са ли призовани?

— Призовани? Олеле, надявам се да не са!

— Тогава какво, мамка му, искат? Поле с трупове, от които да се хранят?

— Не трупове, Тредбеър. Магия. Те се хранят с магия. Уви, твърде много има от нея напоследък.

— И по чия вина е това?

Т’рис примига.

— Ами, по моя, предполагам.

— Би трябвало да те убия!

— О, не мисля, че… разбиваш ми сърцето! Освен това, ако всичко излезе извън контрол, ще искаш да съм с теб.

Тредбеър погледна сърдито напред към раздраните от бурята облаци, несекващите блясъци на мълнии, а сега и безкрайния тътен на гръмове. „Ако излезе извън контрол?“

— Тъй или иначе — продължи Т’рис, — да се надяваме, че няма да дойдат повече дракони за свадата.

— В смисъл, можеш да се справиш с три?

— Не, разбира се, но ако дойдат други, ще има буря като никоя друга, а това няма да е добре. Но, скъпа, не се притеснявай. Хайде да мислим за по-приятни неща, искаш ли?

— О, притеснявам се, Т’рис. Повярвай ми!

— Изражението ти разбива сърцето ми!

С натъртено тяло, премалял от болка, Ендест Силан запълзя към неподвижния Седорпул. От дълбоките бразди, прорязали склона, се вдигаше пара. Небето се гърчеше, блясъци ослепителна светлина раздираха черните облаци. Самата тъмнина бе разкъсана от странни сечове, през които залязващото следобедно слънце се врязваше, без нищо да го спира. Магията, хвърлена над земята от Майка Тъма, бе вече ранена.

Разстоянието изглеждаше огромно, все едно Ендест се беше нагърбил със задачата да пропълзи целия свят. Болката го заливаше на вълни. На отсрещния склон Хун Раал беше паднал на едно коляно, отпуснал глава. Хвърлял беше вълна след вълна изпълнена със Светлина искряща магия, която се срутваше надолу по склона, раздираше земята, докато прехвърли коритото на долината, и напираше нагоре по склона, за да се стовари върху двамата жреци.