Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

На отсрещната страна на долината Ренар успя да различи двама души — те също бавно заслизаха надолу, разделиха се и заеха позиции точно под двете празнини в трите ясно различими части на армията.

Изглеждаше странно начало на битка. В ума ѝ внезапно се върна един спомен и тя видя едно окървавено момиче, което гонеше момче с камък; видя как го догони, видя как замахна с камъка с две ръце и разби черепа на момчето.

Къде бяха курвите сега? Надигна се на стремената и се огледа, и ги видя, раздърпана редица далече отдясно. Подкара коня си към тях.

„Остави на курвите да намерят най-добрата позиция.“

Беше се заклела да остане до лорд Урусандер, но такова нещо не бе възможно в момента. „Все едно, той ще е в достатъчна безопасност там, където е. Синтара ще се погрижи за това.“

Беше на средата на пътя до лагерните курви, когато първата вълна магия огря сумрака.

Широкият гръб на коня изпращя под сержант Тредбеър и посипа прах и семена, които зашепнаха през сплетените треви на тялото му. Тя изруга тихо, едва надвивайки трепета си. Магически твари от сплетена трева и корени, от вейки и клони… конят беше мъртъв като зимата и въпреки това крайниците му се движеха и дългата му глава кимаше, докато яздеха към долината Тарнс.

До нея Т’рис отново беше навлякла странната си броня от плетени тръстики и трева. Едва ли пазеше от студа, но жената азатанай като че ли беше неуязвима за такива неща. Дългата ѝ руса коса не беше виждала гребен от много време; чорлава и проскубана, тя излъчваше някаква тиха лудост и Тредбеър бе започнала да вярва, че рошавият ореол на косата отразява хаотичните мисли на самата жена.

Пещерата, оказала се тяхно убежище, беше вече далече зад тях, след като нетърпението на Тредбеър най-сетне бе успяло да изтощи разсеяното безразличие на Т’рис. Бяха изпаднали в някаква странна хармония в това пътуване. Тредбеър я намираше за почти безсмислена, но все пак усещаща нарастваща настойчивост, сякаш нещо ужасно предстоеше да се случи скоро.

— Кажи ми пак — поде тя отново атаката срещу размътения ум на спътничката си, — какво ѝ е толкова важното на долината Тарнс?

— Духовете шепнат името — отвърна Т’рис.

— Да, казваш го непрекъснато.

— А ти знаеш къде е тя. Тъй че отиваме там.

— Правилно. — Тредбеър помисли малко и каза: — Виж сега как стоят нещата, азатанай. Не споря против идеята, че съществуват призраци. Тоест, никога не съм виждала призрак. Но все пак някои места, където хора са умрели лошо, ами, те вонят на това, колкото и отдавна да е било всичко. Не е воня, която надушваш с носа си. Някакъв друг вид воня е. И тя се просмуква в теб и те кара да се чувстваш ужасно. Все едно, тези духове, в които непрекъснато се вслушваш… те призраци ли са?

— Думите ти ме плашат. Светът се износва. Онова, което някога са били планини, сега са хълмове. Реки променят руслата си. Стръмнини се срутват, гори се издигат и отново изчезват. Има различни видове живот и някои от тях са твърде бавни, за да ги видиш изобщо. Освен ако не си била далече, върнеш се и откриеш, че нищо не е като някога.

— Колко очарователно — отвърна Тредбеър. — Това нещо за призраците и духовете обаче. Виждаш ли, склонна съм да мисля, че призраците нямат нищо полезно, което да кажат, нищо добро, нищо радващо. Представям си, общо взето, че те са едни окаяни неща, затворени на средата между едно място и другото. Не бих последвала никакъв съвет от такава страна, това искам да кажа.

— Връщането — каза яздещата до нея жена — предизвиква криза. Наистина ли всичко се е променило? Реките, горите и изронените скали? Или просто светът на онзи, който се връща, се е променил? Вътрешният свят тоест. И така започва един спор, между душата и тази скала, или онзи хълм, онези дървета. Тази чародейна нощ, толкова мощна в забулването на деня. Надига се гняв, безсилие. Отрицанието се превръща в треска, а тази треска започва да бушува.

Денят привършваше. Някъде на юг буботеше и тътнеше, нещо странно за този сезон. Тредбеър улови блясъка на бледа светлина, примигваща през тежките облаци, които ставаха все по-тъмни с всеки миг.

— Какво ги интересува духовете долината Тарнс? Какво става там?

— Говорят за един старец в крайпътната канавка. Момче с него и войници играчки се бият на дъното на канавката. Старецът хвърля заровете. Падат войници. Крайно жестока битка, а в ума си момчето може да види всичко това, всяка подробност. Може да чуе писъците на ранените и издъхващите. Може да види лицата, изпълнени със страх, болка или скръб. Но старецът грачи при всяка победа — сълзи се стичат по набръчканите му страни.