Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Не ти вярвам.

„Чудесно. Но, Инфайен, наистина ли мислеше, че бих ти казала истината за онова, което е между мен и дъщеря ми? Както изтъкна, не сме приятелки.“

— Мисли каквото искаш.

Стигнаха долината, кохортите отбиха от стария път и се строиха на върха на склона, и за първи път Тейт Лорат видя врага, подреден на отсрещната страна. Благородниците бяха там, с всичките им Домашни мечове. Не бе вярвала много, че това ще се случи. А там, държащ центъра — легионът Хуст. Тя присви поглед към плътните им редици. „Упоени ли са? Затворници, престъпници, би трябвало да са възбудени, нервни, уплашени. Би трябвало вече да се бунтуват.“ Но редиците бяха неподвижни, само черният плат на трите знамена, вдигнати над ротите, се вълнуваше на лекия вятър.

— Вятърът стене обещанието си за… — почна Инфайен.

— Глупачка! — сопна се Тейт Лорат. — Не вятърът стене. Мечовете на Хуст… виж, те са извадени!

Тихият пронизителен стон изпълни въздуха, сякаш желязото можеше да познава болката, а болката можеше да се извиси и заизвива като конци, за да изтъче гоблен, който да плени този миг, обвързвайки всяка душа на легиона Хуст. Варет стоеше замръзнал и усещаше как кръжи около някаква празнота вътре в себе си, зачуден дали отсъствието вътре в него възвестява край на нещата, съдба, бъдещето му — пометено. „Бъдеще без мен, без Варет от Ямите, страхливеца, глупака. Просто едно име вече, изречено от оцелелите, поне мимоходом, което скоро ще бъде забравено.

Като толкова много други.“

Не беше чудно, че желязото Хуст скърбеше, защото точно това бе този звук, всички тези гласове, издаващи шума, предшестващ хлипа, и той очакваше този изтръгнат вик с разтреперани крайници, ръцете му бяха сякаш изцедени от кръв, краката му — омекнали.

Вече носеше шлема си, като приятелите му войници на Хуст. Лицевите предпазители бяха спуснати, закривайки повечето от света отляво и отдясно освен извитата цепнатина на нивото на очите, твърде тясна за вкуса му. Стонът на желязото изпълваше ушите му, но студенина имаше в тази интимност, сякаш шепнеше като любовница, обещаваща само скръб.

Страхът му кръжеше около празнината и той бе ужасѐн да не се хлъзне в онази неизвестност. При все това паниката, която изпитваше, бе някак сдържана, затворена в безумното си кръжене. Нямаше накъде да се побегне, никакво „настрана“ сред тази гмеж от тела. Вярвал беше, че ще избегне тази съдба, че ще остане сред командирите някъде нависоко, далече от същинския бой. Но Торас Редоун го беше прозряла, влажният ѝ поглед бе твърде разбиращ, споменът ѝ за него — твърде плашещ в подробностите си. „Откъде извира това нейно всезнание? Как толкова лесно улучи право в целта? И онази усмивка? Твърде добре познава ума ми тази пияна богиня. Сега държи душата ми в една ръка и ме бута към първите редици, ни по-малко, ни повече от поредната пионка в тази ужасяваща игра.“

След това видя себе си, като чиле объркани конци, оставено на милостта на художника, втъкан в съдбата, просто още един живот, обезсмъртен в това всеоръжие на глупостта. Видя образа си на някоя мазна стена, почти изгубен в някой вмирисан на изгорели фитили коридор, нещо, което да подминеш в ярко искрящото бързане на живота, докато цветовете му избеляват от дима на свещи и прах; и възлестите нишки на очите му гаснеха в безсмисления марш на десетилетия, а след това — векове.

„Що за ритуал беше онова на вещиците Гадателки на кости? Що за истина е покрила сега душата ми, положена от пъкления им танц? Виждам я ясно. Кръжа около нея в ужас, в страх от падането ми, стъпките ми ме въртят и въртят с яростна бързина, залитам, хлъзгам се, задържам се, кръжа и залитам… о, богове!“

Когато желязото заплака, затворниците останаха неподвижни и не издадоха никакъв звук, нито мърморене, нито въздишка. А от другата страна на долината легионът на Урусандер оформи плътни редове. Бледи лица в далечината, желязото излъскано почти до бяло, вече с цвета на кост в колебливата светлина.

„Варет от Ямата, о, да, той падна в онзи ден. Казват, че художникът го уловил, там, в първата линия на легиона Хуст. Торас Редоун обещала на страхливеца бърза смърт. Милост има в това, не мислиш ли?

Празек и Датенар? Ами, те държаха фланговите роти. Но в онзи момент — така са ми разправяли — дори те не казали нищо. Поетите войници били замлъкнали, онемели от скръбта на желязото. И онзи звук! От шлема, пронизал черепа и забушувал в мозъка — той не е боен вик! Той е обещание за бляскава победа. Вещиците на Бягащите псета ги прокълнали всичките до един, онези жалки глупаци от Хуст!“