Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Верността на легиона…

— Свършва, когато легионът се разпадне — каза тя. — Стане ли това, ще избуят алчност и ламтеж за имоти. Приятели ще се изпокарат и ще се разделят.

— Трябва само да обявим разширение на границите ни — каза Сагандер. — Това ще гарантира, че има достатъчно земя за раздаване.

Шелтата Лор изсумтя.

— Историко, погледнете някоя карта преди да говорите толкова глупаво. Границите ни са груби не случайно. Обкръжени сме от бедна земя, някогашен дом на диви стада, които вече ги няма. Който и заселник да се опита да разоре земята, ще се провали. На север са джелеките, вече изтласкани докъдето могат да стигнат — ако подновим тази война, сър, ще се изправим срещу един крайно отчаян враг и ще бъде бой до смърт и без пощада. Но, о, точно така, няма вече да имаме нашия легион, нали? Изтокът е на мръсното влияние на Витр, докато форулканите са на юг. Запад? А, но вие знаете този път достатъчно добре, нали?

Сагандер се навъси ядосано.

— Не си въобразявай, че знаеш повече от тези над теб, дете. Напълно си давам сметка за географските ни ограничения. Натискът трябва да е на юг и запад. Както казваш, познавам, вече от първа ръка земята на азатанаите и ти казвам: те са я отстъпили. А на юг, е, форулканите са победени. Те живеят в страх от нас. — Махна с ръка. — Боят, който би могъл да дойде от това, можем да го оставим на легиона Хуст.

— Да, разбира се. — Шелтата се усмихна. — И предполагам, ще бъде много полезна информация да ги наблюдаваме днес, тези вгорчени каторжници и отхвърлени от обществото несретници.

— Във всеки случай трябва само да разчистим горите, за да намерим още орна земя.

— А съдбата на Отрицателите?

— Не си внимавала — сопна се Сагандер. — Повечето жени и деца са били избити. Не, тяхното време е свършило и като толкова много други горски същества, те ще изчезнат.

— И никаква жал за тях ли не изпитвате, историко?

— Жал? Загуба на усилие.

— Но не и когато стане дума за собствения ви недъг — каза Шелтата.

Сагандер я изгледа с гняв.

— Млъкни, Шелтата — каза Синтара с уморена въздишка. — Всички ние си имаме отредените ни роли, в края на краищата, които да ангажират мислите ни. Погледни себе си по-добре, и съдбата, която скоро ще те споходи. — Усмихна се на младата жена. — Виждам как вече си разтваряш краката в някоя храмова килия. Да те подарим ли на Майка Тъма?

— Ами, Синтара, кой знае? Ще видя дали старата килия още си е там, нали? Макар да допускам, че на чаршафите ще им трябва голямо пране, с хубав плосък камък да изтърка най-мръсните петна, ако такова нещо изобщо е възможно.

С хладна ярост, Синтара замахна, магическо изригване на груба сила, която трябваше да удари Шелтата в лицето. Вместо това силата бе някак отклонена и изтрещя във вратата на каретата. Парчета дърво се пръснаха и удариха Сагандер и Синтара. Върховната жрица изпищя, посегна към лицето си и напипа трески, щръкнали от страните ѝ. Отдръпна дланите си и зяпна стъписана прясната кръв, която ги беше покрила.

Сагандер междувременно се беше стиснал за гърлото, от което стърчеше голяма треска; и кръвта бликаше на тласъци и се изливаше в скута му. Синтара изгледа намръщено историка. Твърде много бе тази кръв и в очите му се четеше ужас.

Невредима, Шелтата също гледаше безизразно Сагандер и видя как се задави, а след това спря да диша, удавен в червена каша.

Впрягът беше спрял рязко при взрива на магията, уплашените коне цвилеха пронизително. Разнебитената врата бе изтръгната от пантите и Инфайен Менанд се надвеси през нея. Тъжните ѝ очи огледаха поразиите, а след това, когато Сагандер се отпусна безжизнено на седалката, тя се пресегна и го издърпа навън.

Синтара видя как жената пусна тялото на стареца на каменистия път, погледна го за миг, докато наоколо бързо се трупаха други, а после отново се наведе в каретата и впи поглед във Върховната жрица.

— Не си ослепяла? Късмет имаш. Но да отприщиш магия вътре в карета? Наистина, какво те е прихванало, та да проявиш такава глупост, Върховна жрице?

Докато Синтара се мъчеше да отговори — все още стъписана от кръвта по ръцете си и мокрите вадички по бузите си, — Шелтата Лор се намеси:

— Капитане, мисля, че бих предпочела да яздя коня си, колкото и да е болезнено.

Инфайен примига към младата жена.

— Докато ти си невредима. Любопитно.

— Гневът ѝ не улучи целта си. Е, ще ми подадете ли ръка, капитане?

Инфайен хвърли още един поглед към Синтара, сви рамене и се пресегна да помогне на Шелтата да слезе от каретата.