Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

— Хората изобщо не са толкова просветлени, Ренар, че да схванат такова нещо.

— Преценка, която буди презрението ви.

— Може би. Но понякога презрението е единственото, което много от тях заслужават.

Ренар кимна, вперила поглед към авангарда на армията.

— Да. Твърде много богове и богини в този свят. В този и във всеки друг.

— Аз съм фигурант — каза лорд Урусандер.

Тя не изпита нужда да отговори на това. Някои неща изглеждаха твърде очевидни за думи.

— Боя се от Хун Раал — добави той.

— Всички се боим.

Сагандер мърдаше неспокойно, влажният му поглед пробягваше непрекъснато към крака, който го нямаше. Ближеше устни, отпиваше непрекъснато от шишето с вода, което носеше в един джоб на халата си. Каретата друсаше, хлъзгаше се от време на време по леда, разтърсваше се и десетината ярко светещи фенера се люшкаха на куките си. Всяко жегване от движението караше стареца да потръпва от болка.

Изпод затворените си клепачи Върховната жрица Синтара наблюдаваше самопровъзгласилия се официален историк на Лиосан. Тук, в този осветен храм на колела, можеше да разчете най-интимните му мисли и ги грабеше с небрежна лекота. Всяка от тях грееше ярко с гняв и злост, кръжеше безумно около въртоп от измяна, защото измяната бе в сърцевината на всичко за клетия Сагандер. Той обвиняваше лорд Драконъс. Обвиняваше мъртвите вече Погранични мечове. Обвиняваше незаконния син на Драконъс Аратан. Но тя самата беше видяла удара по главата на Аратан, как момчето залитна в седлото, замаяно, почти в несвяст. Видя как конят на Аратан нападна, видя копитата му, чу пращенето на кости.

Никой друг не беше виновен за загубата на крака — никой освен самият Сагандер и той, разбира се, не можеше — изобщо не можеше — да го признае. Беше жалко, тези бушуващи обвинения на едно его, сляпо за собствените си лъжи. А начинът, по който хиляда оправдателни думи могат да удавят една проста истина, беше нещо, което я караше да се замисли дълбоко, докато се приближаваха към долината Тарнс.

Бързо наближаваха времето, когато словесният вик щеше да отстъпи място на вика на мечовете. Най-после щеше да открие величината на магическата сила на Хун Раал, а това бе повод за известно вълнение. Колкото и сигурна да беше в собствената си вяра и колкото и огромен да беше обхватът на собствената ѝ магия, Смъртният меч на Лиосан представляваше заплаха, а с осъзнаването ѝ тя откри нова ирония — в това, че единственото препятствие, преграждащо истинските амбиции на Хун Раал, е лорд Вата Урусандер.

„Нашият неохотен Баща Светлина, който вече се движи като кукла, оплетена в кълбо от конци. Все пак трон го чака и щом Урусандер седне на него, Хун Раал не може да посегне по-нависоко.“

Тайните ѝ писма с Емрал Ланеар ясно показваха, че двете Върховни жрици разбират политиката на това, което предстоеше. „Още тази вечер ще тръгна за Карканас и в компанията на легиона на Урусандер ще мина по мостовете и ще поискам Цитаделата. И ще бъда посрещната от Емрал Ланеар, и пред всички двете ще се прегърнем като стари приятелки.

А в Залата на Нощта Майка Тъма ще трябва да ни признае. Ще трябва да се изправи пред нас и да приеме неизбежното.“

— Тази битка ще е бляскава — каза внезапно Сагандер и стресна и Синтара, и задрямалата Шелтата Лор. Дъщерята на Тейт Лорат се беше наранила по време на похода, когато един подхлъзнал се кон неволно стъпи на крака ѝ и счупи кости. Сега седеше точно срещу Сагандер, превързаното ѝ ходило заемаше пространството, където щеше да е липсващият му крак, и Синтара знаеше добре, че позата не е случайна.

„Продажно дете. Наумила съм си да я дам на Емрал Ланеар, защото от нея ще се получи чудесна храмова курва. Нея и наставничката ѝ, Ренар. Такива жени са достойни за презрение и нищо друго. Но имат стойност все пак, като неща за ползване.“

— Ще бъда свидетел — продължи Сагандер. — И ще запиша, както подобава на истински историк.

— Може и да няма битка — каза Синтара.

Сагандер се намръщи, отпи отново от шишето и облиза устни.

— Сухият зимен въздух е проклятие — промърмори и поклати глава. — Върховна жрице, разбира се, че ще се бият. Гърбовете им са до стената — ха, градската стена всъщност.

— Благородниците все още държат земите и богатствата си — изтъкна Синтара. — Да заложат всичко на едно поле… не, те не са глупаци, историко. Няма да се оставят лесно да ги лишат от привилегиите им. Бих се обзаложила — заключи тя, — че ще бавят. Щом се струпаме и дните станат месеци, ще започнат да сеят раздор.