Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

И остави сама Синтара с раните ѝ и прогизналата седалка срещу нея, от която все още капеше кръв.

Почти в истерия, Върховната жрица изкрещя на слугите си да дойдат веднага.

Когато лорд Урусандер слезе и се наведе над мъртвия историк, Ренар остана на коня си. Видя Хун Раал, подкарал назад от авангарда.

Няколко жрици се бяха качили в каретата, откъдето все още кънтеше гласът на Синтара, стъписан и гневен. Капитан Инфайен Менанд помагаше на Шелтата Лор да стигне до чакащия наблизо кон, но куцащата млада жена изглеждаше иначе невредима: не беше опръскана с кръв и нищо в държането ѝ не издаваше ужаса от току-що случилото се вътре.

Ренар присви за миг очи към ученичката си, а след това Хун Раал спря до Инфайен. Казаха си тихо няколко думи, преди Смъртният меч да слезе и да отиде при Урусандер, който вече се изправяше над трупа на Сагандер.

— Командире, Върховната жрица?

Урусандер се намръщи.

— Няколко порязвания, казаха ми. Нищо повече.

— По лицето, предполага се — каза Хун Раал, нещо в тона му издаваше насмешка. — Пратих за лечител Денъл — няма да е добре да оставим такава красота обезобразена завинаги, нали? Особено в този щастлив ден.

Урусандер изгледа навъсено Хун Раал, преди да отвърне:

— Щастлив ли, капитане? Горкият Сагандер тук е първата трагична, безсмислена жертва на този ден. Но не последната, за жалост.

— Кръв винаги е цената — каза Хун Раал и сви рамене. — За всичко, което си струва. Хайде сега, командире, не сме ли войници? И кой по-добре би трябвало да знае истината на думите ми?

— Магията взима първата си жертва — каза Урусандер, — но предполага се, неволна. Вслушай се в урока, капитане. Контролът е само илюзия — магията е безразлична към това как се използва.

— Експерт ли сте вече, командире? — попита с усмивка Хун Раал.

— Не, просто с ясен поглед. Не бързам да предам здравия си разум, способността си да мисля. Разбира се, Раал, ти имаше десетилетия практика в затъпяването на ума си. — Остави го, обърна се и се върна при коня си. С гръб към Хун Раал, Урусандер не видя мигновения гняв в погледа на Смъртния меч, преди леката му усмивка да се върне.

Очите на Ренар се спряха на Сагандер. Кръвта изглеждаше черна в рехавия сумрак, като странна брада, покрила брадичката и шията му. Очите му все още бяха отворени, но само наполовина. Тя си помисли за всички огньове, които бяха горели зад тези очи едва допреди няколко мига. „Непокорен във всяко предаване, както подобава на застарял мъж. За правите — похвална решимост, достатъчна да спечели уважение и почит. За такъв като Сагандер, уви, твърде пропита със завист и самосъжаление. Все едно — всичко вече е сиво, всеки пламък — потушен.

Човек на случайностите беше Сагандер. Нашият историк е мъртъв, но да не превръщаме това в лоша поличба. Просто не извади късмет. И този провал очаква всички ни, рано или късно.“

Урусандер яхна коня си и се отпусна в седлото.

— Кръв в храма — каза — не вещае добро.

Тя се обърна към него.

— Върховната жрица борави с тъп нож.

— В смисъл?

— Не очаквайте нищо изтънчено. Не и в тази магия, така грубо благословена от Светлината.

— Бездната да ни вземе — каза тихо Урусандер. — Ще спра тази битка.

Ренар поклати глава.

— А ако трябва да умрете, по замисъл или… — кимна към трупа на Сагандер, който двама войници вече вдигаха от пътя, — поради лош късмет, кой ще пристъпи напред, за да поиска трона? Кой ще посегне, вместо вас, за ръката на Майка Тъма?

Урусандер не отвърна, загледан към Хун Раал, който вече се връщаше към авангарда.

— Предупредете я — каза Ренар. — Предупредете я за кръвната линия на Исгин. Обявете наследника си колкото може по-скоро и не оставяйте съмнение.

Урусандер трепна.

— Моя син го няма никъде. А и да беше тук, до мен… ах, все пак щях да се колебая.

— Един отсъстващ наследник всъщност е идеален, нали?

Той я изгледа — в първия миг не я разбра. Тя извърна очи да изчака.

Роговете прокънтяха и беше време да продължат похода. Тялото на Сагандер вече лежеше захвърлено край пътя. Първите врани, които следяха легиона, накацаха в калното поле наблизо, кривнаха глави и загледаха чакащия ги пир. Времето им щеше да е кратко, тъй като в армейския обоз имаше и гробари — в края на колоната.

На първата врана не ѝ беше нужен много кураж да прехвръкне и да кацне по-близо, но какво последва Ренар не видя, защото вече беше подминала. „Ех, ето… един живот заличен. Толкова лесно.“