Стивън Ериксън - Гаснещ зрак

Вренек погледна към точещите се мъртви по пътя. Имаше много войници между тях.

— Какво правят маговете?

Старецът се намръщи.

— Не знам. Чакай да помисля. Магия. Структура трябва да има в това, за да не служи на нечестиви цели. Не може просто да е сила, която никой не разбира. Не метафора, значи, нищо общо с месото на поета. Хора я използват в края на краищата, нали?

— Милорд, не разбирам.

— Магия! Ако не това, значи онова, ако онова, значи не това! Очертай причината и следствието, напиши бележки и се преструвай, че такива неща налагат граници и правила, отменяния и забрани, всички тези въздържания, които кърмят мозъка с изобретателска наслада… фу! Месото на поета е по-добър начин да се види това. Месо, което да се стисне, докато кръвта закапе. Месо, което да предизвика мисли за дране, нещо отсечено от някое невидимо тяло, труп на гигант, лежащ невидим в гората или сред хълмовете, или сред буреносни облаци в небето. Плътта в една ръка, капе гореща, уловът на касапина на света, където всичко приканва сатъра и ножа, където всичко трябва непременно да бъде безжизнено, за да понесе срязването, студеното празно посичане! Но виж! Отрязаната плът още кърви и има топлина, и нещо пулсира — тръпката на ранените нерви. — Замълча да си поеме дъх и посочи Вренек с пръст. — Поетът знае, че то е живо. Касапинът вярва, че е мъртво. И тъй, дарът от едната страна, а от другата — получателят на този дар, чародеят, касапинът, слепият тромав кучи син.

Лордът се обърна, огледа войнишките си редици и вдигна едно войниче.

— Ето го. Поетът е ужасѐн. Всички онези приказки за детство, магиите и вещиците и магьосниците, прокълнатите скъпоценни камъни и свещени мечове… магията, мой млади приятелю, принадлежи на две богини близначки… — И той се усмихна. — Все още ги виждам. Наречи първата Чудо и тя те повежда за ръка към невероятни светове. Твоята възхита е нейната награда! Сега, другата, ами, да я наречем Предупреждение. Другата страна за всеки магически дар, за всеки странен свят. Поетът знае всичко това, или поетът би трябвало да го знае поне. Чудо и Предупреждение, каква друга подробност му трябва на човек в разбирането на магията?

Вренек сви рамене, а след като това му се стори недостатъчно, поклати глава.

— Използваме онова, което не разбираме — обясни лордът намръщено. — Това е просто послание, проста метафора. Използваме каквото не разбираме. Да измисляш правила, да правиш схеми и списъци означава да забравиш смисъла на метафората. Такъв ум е заключен в рационалната си клетка, крайно ограничен свят, свят на самозаблуда и самонадеяност, нарцистична поза, и правилата и логиката служат само да отразят гениалността на онзи, който ги използва, сякаш всъщност това е единствената и изключителна цел на цялото безсмислено упражнение! — Размаха пръст на Вренек. — Поетът вдига крак и пикае на всичко това! То е месо, а месото кърви и кръвта е топла, и кръвта изпълва шепата и да я използваш означава да я убиеш, а да убиеш е престъпление. — Постави долу войника, който бе вдигнал, по-настрана на брега на канавката. — Моят идиот шампион на невежеството. Сега ти… чакай, как се казваш?

— Вренек.

— Сега, драги Вренек, избери своя шампион.

Вренек вдигна едно от войничетата си и го постави срещу самотната фигура на лорда.

— Така ли, милорд?

Старецът се намръщи.

— Трябва да добавя още един.

— Двама срещу един?

— Все едно. Един от моите ще умре.

— Как се бием с магия?

— Ами, аз ще хвърля кокалчетата, разбира се.

— Тогава откъде знаете, че един от вашите ще умре?

— Защото магията иска месо, Вренек. Кръв в шепата, гаснеща топлина, нещо прекършено, нещо умиращо, престъпление непростимо.

Вренек огледа всички войници.

— Милорд, ние богове ли сме?

Старецът изсумтя.

— По-малко от това, по-малко от това, което сме, всъщност. Войници играчки и кукли, пионки и нищожни дела, ние сме користните манипулатори на неприятното. С тайна цел прахосваме живота на същества, които сами сме измислили. С безнадеждно отчаяние набиваме в главите уроци, на които никой не обръща внимание. — Засмя се отново, горчиво и саркастично. — Всичко е прахосване, мой млади приятелю, всичко е прахосване.

И заплака отново, а Вренек посегна към втория маг на лорда и го бутна да падне по гръб на земята.

— Скоро — каза лорд Вата Урусандер, щом поеха към долината, — ще дойде пролетното топене. Воля има във водата, изобщо не е така капризна и непостоянна, както би могло да изглежда. Намира си определени пътеки в гонитбата си на най-ниската земя, на места, където може да отдъхне. Когато пороят хване потоците, потоците изтичат в реката и тя приижда още по-нависоко. Разлива се и намира убежище в кухини и падини, в ями и изкопи. Когато бях дете, ранната пролет с топенето на снеговете беше сезонът, който най-много обичах. Онези езерца със студена, студена вода — водни бръмбари се появяваха в тях, не знам откъде, но великолепието им беше кратко, след като езерцата бавно пресъхнеха.