Пиер Певел - Рицарят

Гущерът стигна до стената и почака, раздвоеният му език плющеше във въздуха. Беше ранен. Едното му око беше извадено, а по хълбоците му лъщяха рани. Дишаше трудно. Освен това от муцуната му течеше кръв — знак, че вътрешните му рани го обричаха и нямаше да му позволят да оцелее дълго след другите гущери, останали под руините на взривената порта.

Не беше годен за бой, но Лаедрас беше разбрал, че още можеше да послужи и дори да донесе победата. Тъй като обсадените не бяха толкова много, че да ги наблюдават, те разчитаха височината на техните стени да ги пази.

Грешка.

Мъжете, които вървяха с гущера, закачиха дълго въже за бронята му. После гигантското влечуго започна да се катери по стената. Мощните му нокти лесно намираха къде да се забият в камъните. С корем, опрян на стената, тялото му бързо се извиваше и в един миг той се изкачи до пустия караулен обход.

Понеже не можеше да заспи, Лорн излезе на крепостната стена. Тръгна по една вита стълба и стигна до бойниците над главната врата, откъдето се загледа към иргаардските кораби, на които горяха няколко огъня.

Дуайн беше на пост тук.

Като видя идването на капитана си, той се обърна към него, поздрави го с кимване на глава и продължи да наблюдава. Лорн застана вдясно от него, едната му ръка беше върху дръжката на меча, а палецът на другата беше пъхнат в халката на колана му.

За момент двамата мъже замълчаха.

— Вие не ме попитахте защо съм бил осъден на каторга — каза внезапно Дуайн, без да обръща поглед от далечината.

Лорн го погледна накриво.

— Да, наистина — каза той, след като размисли малко. — Важно ли е?

— Стана заради оня тип, когото убих.

Лорн посрещна новината без да трепне.

— Заслужаваше ли да умре?

— Не — каза рижият гигант.

Но се поправи:

— Във всеки случай не и за това, което ми причини.

Лорн кимна и се замисли.

— Ако беше осъден на каторга за убийство в Ансгорн, щеше да си осъден до живот.

— Не бях изпратен на каторга заради убийство. Но знам, че точно заради това убийство Драконът на съдбата пожела да бъда осъден на каторга.

Лорн си каза, че това обяснение беше добро, както и всяко друго.

— Пак ли Сивият дракон пожела да бъдеш нает в Ониксовата гвардия?

— Без никакво съмнение.

— И защо според теб?

Дуайн вдигна рамене.

— Не зная. Но не е необходимо да я разбираш, за да приемеш съдбата си.

Лорн замълча и след малко пак Дуайн наруши мълчанието.

— Добре се бихме днес.

— Да.

— Благодарение на вас.

Лорн погледна към хоризонта, който се отразяваше в морето.

— До утре, Дуайн — каза той, като се обърна.

— До утре, рицарю.

Лорн не видя стрелите от арбалетите, които долетяха.

С крайчеца на окото си видя само една блестяща линия, която прониза гърлото на Дуайн, след което той потрепери, когато други две стрели се забиха в гърба му. Кръвта, бликнала от раната, опръска Лорн, който за миг остана слисан. Дуайн падна с хълцане на колене, мъртъв още преди да политне тежко напред.

После всичко стана много бързо и рефлексите на Лорн надделяха.

Забеляза един арбалетчик, който го вкара в играта, извади сканда си и с едно движение разсече стрелата, която летеше към гърдите му. Искаше му се да се наведе над Дуайн, но иргаардците в кожени ризници вече се нахвърляха върху него. Отбягна един нож, разсече една китка, отсече една глава, бутна трети противник и като извъртя меча, го закова с един удар към земята.

— Тревога! — изкрещя той, преди да се спусне по витата стълба. — Тревога!

Врагът беше проникнал, но как? И от колко време? Колко бяха? Въпросите се блъскаха в главата му, но зает да се бие, на Лорн му беше трудно да размишлява. А и какво значение имаше? Трябваше да се действа, да се прецени положението и да се спаси това, което все още можеше да бъде спасено.

— Тревога! При голямата врата! На оръжие!

На стълбата Лорн попадна лице в лице с един иргаардец, който се качваше срещу него. С един ритник в гърдите го хвърли обратно надолу и го довърши с тъпата страна на острието, преди онзи да има време да се осъзнае.

— Тревога! — изкрещя още веднъж, когато стигна до една площадка.

Но часовият, който наблюдаваше околностите на това място през една бойница, лежеше в кръвта си в края на коридора. Лорн не можа да отиде да види дали все още диша: беше чул ужасяващ шум — шумът на веригите и на механизма на решетката.

Входът към крепостта се пазеше от две двойни врати, които затваряха и двата края на широк дълъг свод, врязан в главната стена. Външната врата беше подсилена с решетка…