Пиер Певел - Рицарят

— И четирите ли? — попита Енцио.

— Да.

— Чудесна новина — каза Алан. — Тия гадости могат да се катерят по стените.

— И ударът е тежък за Лаедрас — обобщи Енцио. — Той изгуби поне двайсет мъже в това нападение. Ако прибавим към тях и гущерите…

— Остава това, че ние не можем да си позволим да изгубим седем души при положение, че той е изгубил двайсет.

Лорн веднага разбра накъде биеше принцът. През нощта дълго бяха обсъждали възможностите да защитават крепостните стени на Саарсгард, без да постигнат съгласие.

— Имаме ли избор? — попита той, като стана.

Що се отнася до него, въпросът беше чисто реторичен. Но Алан беше на обратното мнение.

— Тази крепост е огромна, Лорн. А сега вече имаме не повече от четирийсет души, за да я защитаваме. Това е невъзможно! Неудържимо!

— Трябва само да се съпротивляваме. Ако веднага се оттеглим в Твърдината, губим възможността да забавим Лаедрас и да го принудим да изгуби още хора.

— Но така или иначе ще се оттеглим в Твърдината. С тази разлика, че ще сме прекалено малко, за да я защитаваме.

— Всеки спечелен час е победа, Алан.

— Бях тук, когато произнесе тази реч, благодаря.

Лорн препаса колана си, който неговите хора бяха свалили, преди да го сложат да легне на тясното легло.

— Заблуждавал си се, ако си се надявал на победа — каза той.

Раздразнен, Алан се обърна към Енцио.

— А ти? В крайна сметка ти какво ще кажеш?

Сармският благородник не отговори веднага. Имаше мнение, но разговорът между Алан и Лорн беше твърде оживен, а той искаше да го успокои.

— Аз казвам, че всяка обсада има само един генерал и че Лорн е нашият.

Алан въздъхна.

Успокоен, той се обърна към Лорн:

— Ти наистина ли държиш да отбраняваме всеки камък в тази крепост?

— Да.

— Каквото и да струва това?

Тъй като Лорн не отговаряше, принцът се примири.

— Добре, така да бъде.

— Освен това нашите стени са твърде високи за техните стълби и достатъчно здрави, за да устоят дълго на оръдията им. Без своите гущери Лаедрас вече не може да ги превземе с щурм. Битките ще се съсредоточат върху голямата порта. А трийсет мъже са достатъчни, за да я защитават. Ние имаме четирийсет. Това прави десет в повече.

Алан се усмихна при тази толкова голяма увереност и почти убеден, се обърна към Енцио за свидетел:

— На това какво ще отговориш?

Лорн се приближи до принца, сложи ръце на раменете му и впи поглед в неговия.

— Знамето на твоя баща се вее над главите ни, Алан. Може да се види само тук и над Цитаделата. Всеки спечелен час…

— … е победа, да.

Вратата се отвори и на прага се появи Дорсиан, който попита:

— Как се чувства нашият героичен подпалвач?

— Както го виждаш — отвърна Лорн.

— Чудесно. Тогава трябва да дойдеш с мен.

Войниците, които не бяха на пост по стените, се бяха събрали в една просторна стражева зала, чиито масивни колони поддържаха заострени сводове. Тук те се възстановяваха, отпускаха се и се грижеха за оръжията си. Някои се молеха, а неколцина ранени си почиваха.

Точно в тази зала Дорсиан въведе Лорн, като пред вратата се дръпна, за да го пусне да мине пред него.

Лорн влезе.

И въпреки мъртвите и ранените, въпреки тези, които бяха паднали, и тези, които скоро щяха да паднат, той беше посрещнат с приветствени възгласи.

Обстрелът беше възобновен и продължи през цялата нощ.

Снарядите удряха стените на Саарсгард или минаваха над тях и падаха върху покривите, в дворовете или се разбиваха във фасадите на сградите — един от тях, който счупи един прозорец, премина през цял етаж, който за щастие беше безлюден. Причиняваха щети, но нямаше опасност да направят пробив. Затова пък опъваха нервите им. Оръдията трещяха. В промеждутъците тишината беше не по-малко страшна. Съществуваше постоянната заплаха някой снаряд да уцели човек или да отнесе нечия глава. Часовите трябваше да стоят на закрито. За да стигнат от едно място до друго, трябваше да избират защитени пътища.

Иргаардците обаче не се опитаха да направят нищо и когато оръдията изведнъж замлъкнаха, спокойствието се спусна над Саарсгард заедно със смрачаването.

— Лаедрас си ближе раните — каза Логан злокобно, като спокойно си играеше с остриетата си близначки.

Всички знаеха, че принцът-дракон не се беше отказал.

Когато нощта се спусна под черното небе, осветено от далечните бледи светлинки на почти невидимата Мъглявина, един дълъг и масивен силует, чиято опашка се извиваше зад него, се приближи до стените на Саарсгард. Бавен, но гъвкав, бойният гущер безшумно си проправи път сред големите скали, които на това място препречваха един стръмен склон. Той отваряше път за мъже, които също като него напредваха съвършено безшумно. Повечето бяха пехотинци, облечени в ризници от мека кожа и въоръжени с ножове и къси мечове. Моряци. Но преди всичко те бяха умели и страшни бойци.