Труди Канаван: Отстъпница

Тя кимна утвърдително и двамата се изправиха.

— Трябва добре да обмислим идеята ми.

«Откога ли човекът, който се опитва да отвори, стои от другата страна на вратата? Дали е чул какво си говорим?». До тази част от болницата имаха достъп само лечителите и помощниците, а всеки, който се въртеше около склада, щеше да им се стори подозрителен. Освен ако не беше някой лечител. Малцина знаеха за срещите ѝ със Сери и я подкрепяха, но

имаше и такива, които биха възразили срещу това да използва болничните помещения за тази цел.

Тя се приближи до вратата, изчака Сери да се измъкне през тайния вход и премахна магическата ключалка.

Резето изщрака и вратата се отвори навътре. В склада влезе един дребен слаб мъж, ухилен до уши. Щом я зърна и погледът му попадна върху черната ѝ мантия, на лицето му се изписа ужас. Той пребледня и отстъпи няколко крачки назад.

Но нещо го възпря. Нещо го накара да се спре и на лицето му се изписа налудничава надежда. Нещо го накара да загърби страха от това какво представлява тя и на какво е способна.

— Моля те — проплака той. — Трябва ми малко. Нека да си взема малко.

Заля я вълна от жалост, гняв и тъга. Сония въздъхна, излезе от стаята, затвори вратата зад гърба си и я заключи с магия.

— Не го държим тук — каза тя на мъжа. Той я погледна и лицето му потъмня от гняв.

— Лъжеш! — изпищя той. — Знам, че е тук. Пазиш малко количество, за да отучваш хората от него. Дай ми го! — Мъжът изви хищнически пръсти и се хвърли срещу нея.

Сония го улови за китките и спря устрема му с лек магически тласък. Той бе достатъчно разтревожен и нямаше нужда да подсилва отчаянието му, обгръщайки го с магия. С крайчеца на окото си тя зърна проблясък на зелено и видя тичащите по коридора лечители, които бяха чули крясъка му и бързаха да се разправят с него.

Скоро двама от тях хванаха ръцете на мъжа и го повлякоха по коридора. Третият лечител остана и когато Сония погледна към него и го разпозна, сърцето ѝ подскочи.

— Дориен!

Мъжът, който ѝ се усмихна беше няколко години по-възрастен и почернял, заради часовете, които прекарваше на слънце. Синът на Ротан беше лечител в един малък град в подножието на южните планини, където живееше със съпругата и децата си. Преди много години, докато тя беше още ученичка, той беше пристигнал в Гилдията на посещение и двамата се бяха сприятелили — приятелство, което би могло да премине в романтична връзка. Но на него му се налагаше да се върне в селото си, а на нея — да се заеме с учението си. «След това се влюбих в Акарин, а след смъртта му не можех да си представя да бъда с някой друг». Дориен бе останал в Имардин, за да помогне с възстановяването на града след ичанското нашествие, но неговото село си остана истинският му дом и накрая той се върна там. Беше се оженил за една местна девойка и имаше две дъщери.

— Да, върнах се — каза Дориен. — Този път за кратко. — Той погледна към подлуделия за опиати мъж. — Прав ли съм да предполагам, че причината за този проблем е нещо, което се нарича роет?

Сония въздъхна.

— Прав си.

— Той е причината да дойда тук. Преди няколко месеца двама младежи от селото ми се върнаха от пазара с известно количество от него. Когато изразходиха закупения опиат, те вече се бяха пристрастили към него. Бих искал да получа съвет как да ги лекувам.

Сония се вгледа в него. За разлика от лечителите в града, на него не му беше забранено да лекува пристрастените с магия. Дали се бе опитвал да изцели вредния навик на младежите и се бе провалил, също като нея?

— Ела с мен — каза тя, обърна се и отключи склада. Дориен влезе, тя го последва и заключи вратата зад себе си. Той се огледа с повдигнати вежди, но без да коментира, седна на стола, зает допреди няколко минути от Сери. Тя се настани на предишното си място.

— Опита ли се да ги изцелиш? — попита тя.

— Да. — Дориен разказа как младежите отишли при него за помощ, след като твърде късно осъзнали, че не могат да си позволят роета, смутени, че са се поддали на градската поквара. Той използвал лечителските си сетива, за да потърси източника на проблема в телата им и го изцелил, също както бе постъпила Сония със своите пациенти. Също като нея, и той имал променлив успех. Единият от братята бил излекуван, другият все още изпитвал нужда от опиата.

— Резултатът при мен е същият — каза му тя. — Опитвам се да разбера защо мога да лекувам някои хора, а други не.

Той кимна.

— И как ще ме посъветваш да постъпя с онези, които не мога да изцеля?