Иън Пиърс - Аркадия

— Готов ли си?

Емили сигурно беше станала преди него. Изглеждаше свежа и бодра.

— Да. Стига да мога да взема малко хляб със себе си…

— Разбира се. Можем да тръгнем след час. Няма голям смисъл да го правим по-рано, тъй като пътят ще бъде още пуст.

— Бих предпочел да тръгна сега.

— Имам да свърша още някои неща.

Предполагаше, че тя се тревожи. Ако нещо се объркаше и станеше ясно, че му е помагала, последствията щяха да са лоши за нея. Беше доволен, че тя предложи, макар да беше малко егоистично той да приеме без колебание. Това му спестяваше шест часа ходене.

— Много добре. Ще ида да взема документа. Ще трябва добре да го опаковам.

— Не съм съвсем сигурна дали Кендред е приключил.

Тя го заведе в съседната стая, в която беше устроена лабораторията на Кендред. Джак беше прекарал един час с него там предишната вечер, искаше да се увери, че няма да повреди нещо. Остана впечатлен от грижливостта му; Кендред откъсна съвсем мъничко парченце хартия, за да го тества, а останалата част от изследванията направи под старомоден микроскоп, без да казва нищо, само от време на време ръмжеше. Продължаваше да работи, когато Джак си тръгна, а сега изглеждаше така, сякаш не е спирал през цялата нощ.

— Приключваш ли? Джак иска да си върви.

Кендред се протегна.

— Почти.

— Какви са заключенията ти?

— Абсолютно сигурен съм, че това е наистина стар документ, датира от осемнайсети век. Хартията със сигурност е толкова стара, а и мастилото е на същата възраст. Не открих нищо в документите, в които се споменава за този. Как можем да го обясним тогава? Текстът не може да е написан тогава.

— За щастие няма да ми се налага да се занимавам с обяснения — отговори Джак. — Беше ми наредено да го открия и да го върна. Повече не бих могъл да…

Тихият тътен започна да се усилва, докато те разговаряха. Джак го беше регистрирал с някаква част от съзнанието си, но не му беше обърнал внимание. Трябваше да е по-внимателен. Дори Емили реагира по-бързо; излезе да погледне по посока на шума.

— Хеликоптер — обяви тя.

— По-скоро няколко — каза Джак, щом излезе при нея. — Големи са. Това е зле.

Нямаше смисъл да се опитват да бягат или да се крият, дори и да искаха. Джак знаеше много добре, че войниците вече са обградили Отстъплението, заели са позиции и са проверили за вероятна заплаха преди пристигането на хеликоптерите. Това беше краят на операцията, грандиозният финал, не началото ѝ. Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. По един или друг начин бяха проследени и последвани.

Четири огромни хеликоптера кръжаха над главите им, направиха последни проверки, а после се оттеглиха на дистанция. Джак не искаше да се замисля колко ли оръжия бяха насочени към тях в този момент, но предупреди другите — Отстъплението се състоеше от не повече от дванайсет обитатели и всички бяха дошли да видят откъде идва звукът — да се движат бавно и да не правят резки движения, да държат ръце далеч от дрехите си и да не предприемат никакви действия, които биха могли да се сметнат за заплашителни.

Те кимаха нервно, докато им говореше, и се загледаха в другата машина — огромна и ужасяващо шумна, — която изникна над главите им, а след това се приземи като гигантско насекомо на полето пред тях. Десетима войници скочиха долу с готови оръжия. Двама изтичаха към Джак и Емили; не говореха, не се представиха и никой не беше толкова глупав, че да си позволи да протестира. Джак обви с ръка раменете на Емили, за да ѝ даде кураж и едновременно с това да я предупреди да не мърда. От опит знаеше колко нервни могат да бъдат войниците.

— Спокойно — каза ѝ тихо. — Те си вършат работата. Остави ги да го направят.

Тогава настъпи кулминацията на събитието, което, даде си сметка той, беше режисирано съвършено. Щом двигателите на хеликоптера спряха и грохотът замлъкна, още двама мъже скочиха и отвориха вратите; те поставиха стълбичка в единия край на машината. После на вратата се появи дребен силует, примигна на ярката утринна светлина и слезе по стъпалата с помощта на телохранител, който го подкрепяше дори и физически. Тръгна бавно към тях, а след това ги подмина и влезе право в сградата. От жестовете на войниците Джак разбра, че от тях се очаква да го последват, затова стисна ръката на Емили още по-здраво.

— Ела с мен. Не се тревожи — прошепна той. — Това е просто добро представление. Иска да всее страх. Ако искаше да ни убива, досега отдавна щяхме да сме мъртви.