Иън Пиърс - Аркадия

— Как възкачи Катрин на трона?

— Не съм. Не ме интересуваше кой ще поеме властта. Стига часовникът да се нулира, така да се каже, не беше важно кой ще бъде.

— Кажи ми тогава…

— Не, нищо повече няма да кажа, докато не ми обещаете да ме измъкнете оттук. Това място е нестабилно. Дори те да не ме убият, аз ще се самоубия, ако ми се наложи да остана още.

— Ще видя какво мога да направя. Просто отговаряй на въпросите, които ти задавам.

— Проблемът е разрешен — заяви гръмко Литън. — Всички вие ще чуете истината от собствената му уста. Жаки, отшелник от Хук, признаваш ли доброволно и без принуда, че си убил Теналд, господар на Уилдън?

— Да — заяви предизвикателно отшелникът и тълпата беше залята от вълна на облекчение, а след това се надигна гневен ропот.

— Извърши ли това в полза на друг човек?

— Не съм.

— Друг човек беше ли наясно с намеренията ти, преди да извършиш това ужасно деяние?

— Не.

— Някога да си срещал или да си общувал с Памархон, племенник на Теналд, или с Катрин, вдовица на Теналд?

— Не съм.

— Тогава кажи на хората от Уилдън, че трябва да признаят теб за виновен за това ужасно престъпление. Признавате ли го за виновен?

Сред тълпата се надигна грохот, придружен от размахване на юмруци.

— Тишина! Не се приближавайте. Наказанието мога да наложа единствено аз.

Последва дълга пауза, преди шумът да утихне.

— Наказанието за престъпление като убийство е смърт, а в допълнение и лишаване от правото историята на извършителя да бъде записана. В този случай не е подходящо. Аз отсъждам изобщо да бъдеш заличен от тази земя. Щом падне здрач, ще се върна там, откъдето съм дошъл и ще те отведа в тъмнината. Ще изчезнеш така, сякаш никога не те е имало, присъдата ти ще продължи цяла вечност, а наказанието ще важи за всеки, който дръзне да отнеме живота на друг. Това е решението ми. Ако хората по тези земи го приемат, обявявам, че Денят на Края няма да настъпи, той вече отмина и няма да дойде отново.

Той млъкна, а после заговори с властен тон, който не търпеше никакво възражение:

— Ако не го приемете, ще унищожа Антеруолд до такава степен, че няма да остане дори спомен за него.

Дори най-кръвожадните и отмъстителни хора не бяха чували толкова ужасно и жестоко изявление. Чуха се съжалителни възгласи, изразяващи едва ли не съчувствие към бедния човек, на който му се налагаше да понесе подобно наказание.

— Делата на този човек ме призоваха тук. Има ли някой, който да оспори правото ми?

Никой не се осмели да отговори.

— Тогава си вървете. Въпросът е решен завинаги. Уредете властта на Уилдън и възстановете хармонията по тези земи.

Щом хората започнаха бавно да се разотиват, Литън се обърна към Катрин и Памархон.

— Забелязвам, че Гонтал вече си тръгва — каза той. — На ваше място бих направил същото.

— Ще поставя охрана, за да е сигурно, че този мъж няма да се опита да избяга — каза Памархон.

— Няма да го направи. Освен това мисля, че твоите хора имат по-подходяща работа за вършене. Имам чувството, че не бях толкова убедителен пред Гонтал, колкото се надявах. Изглежда нещастен, познавам този поглед. Бедничкия, толкова отчаяно му се иска да управлява Уилдън, а това е последната му възможност. Ти също не се изкушавай внезапно от властта, млади човече. Не искам ти да управляваш Уилдън, а можеш да го получиш само с цената да изгубиш Розалинд.

— Аз държа на думата си.

— Добре. Между другото, това не означава, че трябва да изоставиш другарите си. Предай на Катрин думите ми, че трябва да плати за тайната си.

— Не разбирам за какво става въпрос, но ще ѝ предам.

— Прекрасно.

Младият мъж отново се поклони и последва останалите към мястото, на което се решаваха проблемите на владението. Катрин вече беше отишла там.

— Може ли да ида при него за малко? — попита Розалинд.

— Разбира се, мила моя, но не за дълго. Трябва да поговорим. Ти, Джей, трябва да идеш с Хенари. Подозирам, че има нужда от компания. Предполагам, че има за какво да си поговориш и с Алиена.

Розалинд се усмихна широко и изприпка към Памархон, настигна го и го хвана за ръка. Така те продължиха към дърветата и се скриха от поглед.

На следващата сутрин, щом денят се показа иззад хълмовете, Джак се събуди и се надигна скован. Чакаше го дълъг ден; Емили беше предложила да го откара до станция за зареждане на гориво, а после той да намери някой, който да го отведе на север. После щеше да прецени какво да предприеме. Не се осмеляваше да пътува с обикновен транспорт, тъй като щеше да бъде забелязан в мига, в който си купуваше билет, затова щеше да поеме по по-дълъг и сложен маршрут, който му даваше възможност да остане неразкрит. След това щеше да се смеси с общия фон и да остане незабелязан сред милионите хора.