Иън Пиърс - Аркадия

— Съвсем скоро няма да ви прави никакво впечатление. Защо сте облечен така?

— Това е халатът ми. Тъкмо си бях взел вана.

— Ето откъде идва този божествен аромат, който така впечатлява всички, както изглежда.

— „Олд Спайс“.

— Вписвате се в ролята — продължи Розалинд. — Те смятат, че сте призован, за да председателствате делото.

— Защо резултатът е толкова важен?

— Защото ако нещата се объркат, Гонтал ще получи Уилдън, ще го обедини с Осенфуд и…

— … комбинацията е изключително силна и равновесието в цял Антеруолд ще се наруши. Да, да. Помня. Ето че е нужен някой, който да вземе Соломоново решение.

— Вероятно. Но разполагаме само с вас, а вие очевидно не можете да си спомните собствения си замисъл. Затова може ли само да слушате и да изглеждате сериозен? Поне ще спечелим малко време. Вървете и седнете на онзи камък там. Ще организирам церемонията, а вие ще играете ролята на дух с невероятна мощ.

— Все още ми се струва нелепо.

— Имате ли по-добро обяснение за факта, че стоите насред полето, заобиколен от поклонници, облечен в халата си за баня.

— Добре. Ще се постарая. Но не се отдалечавай, в случай че имам нужда от помощта ти.

— Ще отхвърли ли някой доказателството, което вижда със собствените си очи? Има ли някой, който да отрече, че Изгнаника се завърна, както беше предречено? — попита Розалинд, след като Литън вече се беше настанил върху надгробния си камък. — Някой ще отрече ли, че беше призован на това място и в този момент, с неясна цел? Има ли някой, който смята че е по-велик от него? Че има повече право да води процеса?

Никой не гъкна. Тя се втренчи в Гонтал, но той се престори, че не забелязва.

— Има ли някой съмнения, че ако волята му бъде престъпена, наказанието ще бъде толкова сурово, че от Антеруолд няма да остане следа?

Чу се тихо мърморене, което прозвуча като съгласие.

— Памархон и Катрин, обвиняеми. Джей, защитник, Хенари, защитник. Пристъпете напред.

Хенари пристъпи напред, по-притеснен дори и от ученика си. Отиде пред олтара и се поклони. Джей последва примера му. И двамата усещаха спокойния мъдър поглед, който ги изучаваше с любопитство и известна топлота.

Преди да е успял да каже нещо, Гонтал също излезе напред и застана пред фигурата върху олтара.

— Смирено моля за правото да говоря, за да предотвратя огромна несправедливост — изрече той.

— Ти трябва да си Гонтал — предположи Литън. — Вероятно най-високопоставен по тези земи, познат сред приятели и врагове като Гонтал Дебелия. Така ли е?

Гонтал пристъпваше от крак на крак.

— Каква е тази несправедливост, която толкова те тревожи?

— Хенари не може да защитава Памархон — заяви той. — Това ще опорочи валидността на процеса.

— Какви са основанията ти да мислиш така?

— Той е близък приятел на Катрин. Всички ще бъдат загрижени, че няма да защитава Памархон достатъчно добре, в нейна полза.

— Какво предлагаш ти?

— Процесът да бъде отложен, докато не се открие по-подходящ адвокат.

— Идеята ти е добра, Гонтал… Да, много добра. Не си ли съгласен, Хенари?

— Ще говоря така, както изисква дългът ми — отсече Хенари.

— И ще бъде твърде неприятно за всички засегнати, ако разбирам правилно. Гонтал не иска да бъдеш поставен в неблагоприятна позиция. Много мило и разумно от негова страна. Браво, уважаеми.

Той кимна одобрително към Гонтал, който сега се усмихваше.

— Напълно прав си, Гонтал. Не е редно Хенари да защитава Памархон. За щастие подходящ адвокат е на разположение, така че не е нужно да отлагаме процеса.

— Кой е той?

— Ти, човече. Ти. Знаеш много добре, че през последните няколко години си посветил всяка минута да следиш работите му, проучил си всеки дребен детайл от обстоятелствата, с надежда да откриеш нещо, което да ти позволи да изместиш Катрин от мястото ѝ. Стоиш буден по цяла нощ и репетираш речта, която ще държиш, за да бъде прокудена. Сега е твоят шанс! Какъв късмет, а?

— Боя се, че ще се наложи да откажа.

— Боя се, че няма да имаш този шанс — последва гръмкият отговор.

Гонтал се взираше в този, който изглежда, знаеше всичко за него.

— Ще защитаваш Памархон. Няма какво повече да говорим.

Гонтал се поклони и се оттегли.

— Как беше това? — прошепна Литън на Розалинд.

— Доста добре — отговори тя. — Идва ви отвътре.

Литън силно се надяваше участниците да говорят колкото може повече. Роузи, онази в къщата, му беше казала, че Антеруолд съществува, но той си беше помислил, че говори глупости. Ето че въпреки това седеше и слушаше хората, които разиграваха собствената му книга. Само дето не беше така. Беше нахвърлил бележки за смъртта на Теналд, но само като средство за обясняване появата на Катрин. Не беше възнамерявал да проучва тази повествователна линия в дълбочина. Беше изградил съвсем бегла връзка между Памархон и въпросната смърт, отново като обяснение за съществуването му в гората; беше го използвал като повод да опише младите и онези, които живеят извън закона. Дори и за миг не си беше помислял да обедини отделните нишки и да ги вплете в убийство. Не пишеше детективски роман, дяволите да го вземат.