Иън Пиърс - Аркадия

Той внимателно огледа лицата им. Хубави, солидни лица, помисли си; добре хранени и здрави. Дрехите им бяха прости, но удобни и практични. Тези хора не бяха толкова бедни. Антеруолд се справяше добре; беше свършил добра работа. Прокашля се. Дори започваше да вярва в това безумие.

— Изправи се, човече — каза той на един коленичил мъж. — Не се страхувай.

Мъжът бавно се надигна, все още вперил поглед в земята.

— Погледни ме — настоя Литън. — Как се казваш?

— Белтан, ваша милост — изрече той, задавен от страх.

— Боиш ли се от мен?

— Разбира се.

— Тогава престани, моля те. Ако си спомням правилно, направих те шивач. Прав ли съм?

— Да, ваша милост. При това добър, надявам се.

— Имаш и прекрасна съпруга. Весела и мила. Рената, нали? Надявам се да си подхождате добре.

— Много сме щастливи и винаги сме били, ваша милост.

— Отлично. Поздрави я от мен. Добре ли живеете, без да мамите никого?

— Да.

— Откъде си набавяш платове?

— Основно от околните градове и села. Понякога идват и търговци с чуждоземна стока.

— Разбирам. Откъде идват тези чужди търговци?

Върху червендалестото лице се изписа недоумение.

— Нямам представа.

— Тогава ти заповядвам да разбереш.

Литън отмина замислен, спираше и разпитваше случайни хора, чиито лица му се струваха интересни.

— Коя си ти?

— Казвам се Алиена, Ваше Светейшество.

— Не ме наричай Светейшество. Ти си певица, нали?

— Да.

— Струва ми се, че те дарих с най-красивия глас от поколения насам. Добре ли го използваш?

— Аз… опитвам се да следвам правилата.

— Силно се надявам да не го правиш. Би било много жалко. Пей от сърце, а не според някакви правила.

Мина доста време преди да се върне при Розалинд, която стоеше наблизо, в случай че той изпадне в паника и има нужда от окуражаване.

— Много странно — каза Литън. — Някои от хората присъстват в бележките ми, а други сякаш са се появили сами. И всички изглеждат съвсем истински.

— Казах ви.

— Как ти се струва това място?

— Мисля, че има нужда от леко разтърсване. Малко са статични в някои отношения. Можем да го обсъдим по-късно. Сега убеден ли сте?

— След като няма по-добро обяснение. Като да съм паднал по стълбите и да съм получил сътресение.

— Ще помогнете ли да оправим бъркотията, която сте причинили?

— Не разбирам защо да е моята бъркотия, да знаеш. Очевидно Анджела е отговорна, не аз.

— Анджела? Онази ваша приятелка?

Литън я погледна.

— Ти не се познаваш с нея, нали? Съвсем бях забравил. Да. Изглежда всичко е нейно дело. Не питай как или защо, тъй като нямам представа. Предстои ни сериозен разговор, щом я видя отново. Но все още не знам отговора на твоя въпрос. Никога не ми се е струвало важно кой е убил Теналд.

— Но сега е. Ако изслушате аргументите, може би нещо ще ви хрумне…?

— Предполагам, че е възможно. Кои са заподозрените? — попита той иронично.

— Катрин и Памархон. Той е моят годеник.

— О, мили боже! Определено не съм писал нещо подобно. Не си ли твърде млада?

— Тук не.

Той изръмжа.

— Да. Така е. Бях забравил. Тази моя памет. Е, поздравления в такъв случай. Не съм много сигурен, че майка ти… Какъв е той?

— О, прекрасен е, точно какъвто трябва да бъде. Освен ако няма някоя уловка, ако не сте го направили такъв, за да е последният, когото бих заподозряла.

— Не и съзнателно. Е, значи е Катрин?

— Не! Тя също е много мила.

— Коя е тя?

Розалинд я посочи.

— Небеса! Прилича малко на Анджела. Предполагам, че онзи там е Хенари — Литън го погледна колебливо. — Той прилича ли на мен?

— Мъничко.

— Мили боже!

— Вие сте много по-красив — увери го Розалинд.

— Радвам се да го чуя. Ами останалите?

— Джей и Памархон.

Литън се загледа в по-високия мъж за момент.

— Да, добре. Във всяка история трябва да има и малко любов, нали? Ако си спомням добре, идеята беше твоя, тъй че не можеш да виниш мен. Красавец е все пак; разбирам какво те е привлякло. Много прилича на един от студентите ми от преди много години. Приятен младеж. Мисля, че отиде в армията. Всичко това е невероятно странно. Ужасно много хора ми напомнят такива, които познавам или съм познавал преди. Има дори един, който прилича на някой, който наблюдаваше къщата ми. Виждаш ли го? Онзи там, до шивача.

— Може да сте заели това от „Магьосникът от Оз“. Крадете идеи отвсякъде.

— Така ли?

— Да. Тук има от всичко. Може ли да се съсредоточите върху основната задача?

— Нали разбираш, че не съм в най-добрата си форма? Все пак не всичко е… разбираш… нормално.