Иън Пиърс - Аркадия

— Процесът.

— Кой процес? Твоят процес или този на Антеруолд? Тя каза ли?

— Това не е част от Историята — възрази Гонтал. — Това са само суеверия. Няма текст, в който се споменава нещо подобно. Наясно си с това, Хенари. И ти си ги изучавал също толкова добре, както и аз.

— Това може да е по-старо от Историята — отговори Хенари. — Много, много по-старо.

— Е? Какво мислите? — попита ентусиазирано Розалинд, докато изучаваше изненаданото му изражение.

Дълго време Литън не знаеше какво да каже. Ароматите бяха истински, топлината беше истинска. Светлината, преминаваща през високите дървета, беше истинска.

— Това е… много странно — отговори неуверено той.

— Може да се каже, че след известно време се свиква. Професоре, може ли да ми направите услуга? За мен е нормално да се запитам дали не сънувам при изживяването на нещо такова. Така и стана. Но за вас не е. Затова ви моля да се концентрирате върху важното. Може да останете тук известно време, тъй като светлината изчезна, така че не е зле да се заемете с нещо полезно.

Литън се огледа. Наистина, светлината, през която беше преминал, вече я нямаше.

— Анджела спомена нещо за отваряне по здрач. Къде се намирам?

— В Антеруолд сте. По-точно в Уилдън, в каменния кръг на Изгнаника. Спомняте ли си го?

— Разбира се. Замислих го като свещено място. При все че никога не съм му придавал чак толкова важност. Не съм се съсредоточавал особено в този момент.

— Играе ролята на светилище. Тук хората са освободени от закона. Оставят се на преценката на Изгнаника, самата мъдрост. Това сте вие.

— Аз?

— Кой друг може да се появи просто така по средата на собствения си олтар? Очевидно появата ви е предсказана още преди поколения.

— Но аз не съм той.

— Сигурен ли сте? След като сте тук, може да изиграете ролята. Имаме двама души, обвинени в убийство, и се провежда изслушване, за да се определи кой е виновен. Естествено, те ще очакват вие да поемете нещата в свои ръце. Затова ми кажете. Кой е убил Теналд?

— Как бих могъл да знам? — попита Литън и продължи да оглежда сцената, в която току-що се беше намесил.

— Трябва да знаете. Вие сте го написали.

— Е, съжалявам, че ще те разочаровам, но никога не съм писал точно тази част. Нахвърлих идеята още преди години и бегло си я спомням.

— Трябва да си спомните, професоре — каза му отчаяно Розалинд. — Налага се. Ако нещата се объркат, ще последват цял куп ужасни събития. Може да започне война. Заобиколени сме от войници и хора, живеещи извън закона. Всичко е по ваша вина.

— Защо вината да е моя?

— Ваша е, защото така и не сте довършили историята. Пишете тази ваша книга от години, а сега ѝ е писнало да чака и се опитва да се допише сама. Казахте, че трябва да овладеете разпилените сюжетни линии. Агата Кристи го прави.

— Но аз не съм Агата… Чуй. До гуша ми дойде от тази история. Просто е абсурдно. Не вярвам на нищо от това.

— Няма значение в какво вярвате. В момента е важно в какво вярват те. Появихте се от нищото. Можете да се досетите как им изглежда. Думата ви е закон. Стига да не объркате всичко. И кой е Изгнаника всъщност?

— Нямам представа. Просто основна фигура. Нещо като законодателя Солон 39 39 Древногръцки законодател (638-558 г. пр.н.е.), писал елегии и ямбове на политически и социални теми. — Б.ред. за Атина. Мистичен герой, който дава мотивация на действието.

— Според Хенари в Историята се казва, че той се явява и тогава започват да се случват най-различни неща. Като края на света. Съдите творенията си и ако ги сметнете за недостойни, ги унищожавате. Сега разбирате защо толкова се уплашиха при вида ви.

Литън изсумтя.

— Просто защото хората вярват в разни неща, не означава, че те се случват. А и не е нужно Изгнаника да е добър. Опитвам се да избягвам боговете. Проблемни персонажи са.

— По-добре им го кажете. Моля ви, ще помогнете ли, след като вече сте тук? Чуйте какво имат да кажат. Може спомените ви да се събудят. Сам можете да видите, че са истински хора. Ако ги убодете, ще им потече кръв.

За пръв път Литън се усмихна.

— Имам ли друг избор?

— Да, може да избирате между това да приличате на бог или на пълен кретен.

С изражение, наподобяващо непроницаема маска, Литън се разходи в каменния кръг, около чийто ръб се събираха все повече хора. Приближаваха, сковани от страх. Бяха видели появата му със собствените си очи. Бяха ужасени от мисълта, че ако кажат или направят нещо погрешно, той ще вдигне ръце и ще стовари проклятието на небесата върху тях. Това беше денят на Съда. Всички знаеха, че е така.