Иън Пиърс - Аркадия

Приближавах се, усещах, че е така, но се налагаше внимателно да проверя заключенията. Имах само най-общото, вместо да имам алтернативи; не беше достатъчно, че да се опра на него.

После този глупав човек Уинд се появи и ме прекъсна отново. По-лошото беше, че се намирах под дълбоко въздействие и не оставих особено добро впечатление.

— Имам нужда от някои отговори — каза той, когато влезе в килията на Анджела и седна. — Добре ли си?

Анджела седеше на пейка, сдвоена като легло. Очите ѝ бяха широко отворени, зениците разширени и потреперваше почти неконтролируемо, докато той ѝ говореше. Виждаше му се като изпаднала в паник атака. Вина или просто страх, чудеше се той.

— Идеално — отвърна тя. — Великолепно. И аз самата си задавам някои въпроси, така че не можеш да ме безпокоиш точно сега.

— Боя се, че се налага да съм настоятелен.

— О, в такъв случай нека да бъде твоето.

— Болна ли си? Изглеждаш много странно.

— О, не. Това е вид… — тя махна неопределено по посока на главата си. — Случва ми се от време на време. Нищо сериозно. Спомена, че искаш нещо?

— Трябва да те разпитам за мъжа, който изчезна.

Анджела разочаровано сбърчи нос.

— А? О, той. Външен фактор, в действителност не оказва влияние върху крайния резултат.

— Знаеш ли кой беше той?

— Не го бях виждала преди — тя се изкикоти. — Това е самата истина, тъй като „преди“ е толкова полезна дума. Струва ми се, че е от германски произход.

— Какви ги говориш?

— Съжалявам. Днес съзнанието ми е разпиляно.

— Прегледах досието ти.

— Нямах представа, че имам такова.

— Няма никакви данни за теб отпреди 1937 година. Не успяхме да открием кои са родителите ти, стари адреси, нищо.

— Значи не е особено пълно досие.

— Установихме, че информацията, която си дала, когато стана преводач през 1940 година, не е вярна. Училища, адреси и така нататък: нищо не се потвърди.

— Не говори много за разузнавателната ви система.

— Всъщност формулярът е попълнен от Хенри Литън, който е бил също и твой гарант, препоръчал те е.

— Заради езиците ми, както сигурно се досещаш. Беше военно време. Всички бяха запретнали ръкави.

— Освен това забелязахме, че между 1945 и 1952 година си идвала в Англия за кратки периоди, а после отново си заминавала — за Виена, Берлин, а веднъж за Стокхолм и Женева. Защо?

— Хенри искаше да доставя ръкописи от негово име. Нямаше доверие на пощенските служби, а искаше да възроди академичната общност. Помогнах му и се възползвах да си почина, докато съм там.

— Разбирам. Нека те попитам за вчера. Този загадъчен непознат. Поканването му в къщата е било твоя идея, така твърди полицаят. Каза ли защо е наблюдавал къщата на Хенри?

— Не съм го питала. Не беше моя работа.

— Как избяга той?

— Вие пазехте мястото. Е, имаш ли още въпроси? За това ли дойде?

Анджела се приближи към него. Очите ѝ се избистриха, тя го хвана за брадичката и го огледа, а после избухна във висок пронизителен кикот.

— О, разбирам какво целиш — пусна го, побутна го назад, а след това се облегна на стената. — Разбира се. Така може и да се получи. Толкова си глупав, Сам Уинд. Някой казвал ли ти го е досега?

— Трябва бързо да идем до кръга, за да посрещнем молителите — каза Хенари на Розалинд на следващата сутрин.

— Казахте, че някой трябва да председателства. Кой ще го направи?

— Духът на Изгнаника — отвърна с усмивка той, — но тъй като не е правено от много дълго време, не знам дали ще се получи. Прочетох каквото можах през последния ден, но нямаше много информация. Наистина гениално и крайно нетрадиционно, че Джей се е сетил за това. Подозирам, че ще се проведе под формата на обикновен процес, а това означава, че духът ще се прояви от името на най-високо квалифицирания. Боя се, че това ще трябва да бъде Гонтал, след като аз съм обвързан с Памархон.

— Това не е добре — каза Розалинд.

— Може и да не е чак толкова зле. Той има интерес и двамата да бъдат признати за виновни. Тъй като това не е вариант, няма да има друг избор, освен да бъде напълно честен. Всъщност той не е лош човек, макар да се е главозамаял и да копнее предимно за власт. Спасява го почитта му към Историята.

Двамата излязоха от страничната врата към вътрешните дворове, ползвани основно от конярчетата и кухненските помощници; Хенари се тревожеше Гонтал да не ги забележи и да не засече Памархон, преди да се е позовал на защитата на Олтара.

— Разкажете ми за този Олтар — заговори Розалинд, докато вървяха. — Защо е толкова специален?