Иън Пиърс - Аркадия

Какво означаваше това? Виковете на Хенри за Шекспир бяха най-лесната част. Веднъж в Южна Франция ми изнесе разпалена беседа в защита на сюжетите на Шекспир, твърдеше, че скандалните съвпадения са по-естествени от внимателно планираните разумни действия.

Роузи също не представляваше трудност; не можеше да се върне. Бях настроила машината така, че да предотвратя преминаването на който и да е от Антеруолд в този свят. Роузи се беше върнала и сега машината приемаше, че копието принадлежи на Антеруолд. Подобна промяна би означавала построяването на цялата машина наново, а нямаше да има достатъчно време. Ако преминеше през нея, щеше просто да изчезне и от този свят, и от Антеруолд.

После се появи образът на влака. Възрастният човек сякаш триумфираше, докато местеше стрелките, а влакът тръгна отново напред по различни релси. Момичето скачаше във влака. В съзнанието ми приличаше малко на Роузи, но не беше тя.

Беше нужна сериозна работа, за да го разбера, а резултатът беше съкрушителен. Всички причини са балансирани от последствията, а всяка от тях е малко по-различна от другата. Взаимозаменяеми са като енергията и материята. Онова, което бях постигнала при създаването на Антеруолд, не беше просто причина за променяне на историята; беше също и резултат.

Няма разлика между причина и следствие. Това е илюзия, създадена от вярата във времето. Ако изпусна чаша, чашата се чупи. Изпускането е причина, чупенето е следствие, тъй като едното се случва след другото. Ако се премахне понятието време, нещата вече не стоят така. Всяко е необходимо условие за наличието на другото. Щом чашата се чупи, от мен се иска да я изпусна. Отново може да се даде пример с везните, където условията в едната купа определят състоянието в другата.

Обикновено подобни изчисления са относително лесни, тъй като има само една линия на съществуване. Все пак моят експеримент беше създал и друга и те се пресичаха. Не можех да изключа Антеруолд, защото Роузи беше там. Ако се върнеше, бих могла отново да установя контрол. Но тя се раздвои заради пръстените, които носеше на пръстите на краката си.

Същото се отнасяше и за „Почерка на Дявола“. Той съществуваше заради действия, които бях предприела в своето бъдеще. Но тези действия също така зависеха от неговото съществуване.

Точно това беше. Във видението ми нищо не беше направено от героите във влака. Те просто гледаха през прозореца. Основното действие беше външно, извършено от мъжа, който местеше лоста.

Очевидно това беше Олдмантър; никога не го бях срещала, нито бях виждала негова снимка, но подсъзнателно винаги бях проявявала слабост към игрите на думи. Момичето, което му казваше какво да прави, можеше да бъде само един човек. Точно затова бях разтревожена. Не водех битка с Ханслип, нито дори с Олдмантър; тях лесно можех да надхитря. Не бях убедена, че мога да надхитря дъщеря си. Бях виждала досието ѝ. Вероятно беше по-умна от мен.

От тази гледна точка беше сравнително лесно да скицирам потенциалната верижна реакция на събитията. Чън ми каза, че Ханслип знае за „Почерка на Дявола“. Ханслип щеше да предположи, че има причина този документ да е скрит на място, на което само историк може да го намери. Затова праща Мур да се види с Емили. Разбира се, че прави точно това.

Мур заминава на юг. Олдмантър със сигурност го проследява; стана ясно от Грейндж, че той иска моя проект. Емили ще бъде привлечена от Мур — на мен ми се струваше доста симпатичен, а бихме имали еднакъв вкус в това отношение. А и нямаше как тя да не се заинтригува от връзката с мен.

Но как информацията стига до Олдмантър и защо той не предприема строги мерки, за да се увери, че е на сигурно място? Тук трябваше да се осланям на предположения, но единствената променлива, която ми остана, беше Емили.

Не си представях да се съгласи да помага за търсенето на информацията, ако не знае какво представлява всъщност; щеше да открие, че е не само ценна, но и опасна. Разбира се, че щеше да стане така; нямаше да се включи само заради спечелването на пари от някой институт. За да получи помощта ѝ, някой като Мур трябваше да ѝ каже, че откриването е важно за спасяване на планетата. Би разбрала на мига, че ѝ се предлага шанс да постигне нещо, за което се беше подготвила да чака с векове. Като ренегат тя вярваше, че светът на науката ще постигне собственото си разрушение; това щеше да е зрелищната демонстрация.

Вместо да се постарае информацията никога да не бъде използвана, щеше да хвърли усилията си в обратното. Но с цената на собствения си живот, както и на тези, които разсъждаваха като нея! Не и ако беше като мен. И как все пак би успяла? Този отговор ми убягваше. Не разполагах с достатъчно информация. Какво щеше да предприеме Олдмантър, за да промени стрелките на влаковите релси? Каква форма би приела интервенцията му?