Иън Пиърс - Аркадия

— Причината да обичам Хенари е, че за него това не беше важно. „Мислех, че си интелигентна, внимателна и красива жена, която се е възползвала от многото предимства, които ѝ е дало доброто семейство — каза ми той. — Сега мисля, че си още по-забележителна, тъй като сама си спечелила преимуществата си.“ Това го накара да ме цени още повече, но се съгласи, че малцина биха го приели. Обмисляхме въпроса, когато реших да ида на поклонение на гроба на Изгнаника. Там срещнах Теналд и той се влюби в мен.

— Не казваш, че ти си се влюбила в него.

— Защото не беше така. За мен той беше спасение. Отнасяше се добре, защото беше завладян от мен, но постепенно започнах да забелязвам, че с всички останали не е толкова добър. Силно вярваше в своите права и в задълженията на другите. Всичко трябваше да бъде каквото е било винаги и каквото ще бъде. Всяка промяна му се виждаше опасна и реагираше с насилие. Често се отнасяше безсърдечно към проблеми, които биха се разрешили с малко доброта. Подреждаше хората само според това дали са под или над него в семейството, а тези над него не бяха много, затова даваше вид на невероятно горд. Всъщност не беше такъв. Беше уплашен.

— А и беше мързелив, това беше най-изявеното му качество. Лесно поех управлението на домакинството, овладявах настроенията му и започвах да се уча как да управлявам владението. Накрая щях да успея да го опитомя, но той откри коя съм в действителност.

— Така ли?

Тя кимна.

— Искаше да се свърже със семейството ми, разбира се. А аз дълго отлагах. Преди да се оженим, той беше изпратил Калан, без да ми каже, но Калан излъгал, казал, че семейството ми е заминало на поклонение и по никакъв начин никой не може да се свърже с него. Все пак Теналд се беше добрал до истината. Беше разбрал, че е излъган; вече не означавах нищо. Заяви, че ще се разведе с мен и ще се постарае да бъда прокудена по най-позорния възможен начин.

— Вместо това беше убит на следващия ден. Вместо да бъда прокудена, бях избрана да управлявам Уилдън.

— Хенари знае ли за това?

— Да. Той никога не ме е разпитвал, нито се е съмнявал в мен.

— А някой друг?

— Калан. Нима не спомена нищо за това, докато записваше историята му?

— Не мога да кажа. Наясно си. Все пак ми кажи; искам да чуя от твоята уста. Ти ли уби Теналд?

— Не — отговори категорично тя без никакво колебание. — Не съм.

— Прости ми че задавам толкова циничен въпрос, но защо не?

Тя избухна в смях.

— О, Джей! Защо не? Добър въпрос, но никога не съм мислила върху него. Защото вярвам в… как би го нарекъл? Съдбата, ако щеш. Докъде би очаквал да стигна, за да се защитя? Да убия Теналд и после да преобърна целия Антеруолд? Можех да нахлуя в Олтара на Изгнаника, да отмъкна Памархон далеч и просто да го убия. Бих могла да накарам Хенари, теб и Калан да замълчите завинаги. Моите хора щяха да ме последват. После да завладея Осенфуд и да го подчиня, ако е нужно; със сигурност не е добре защитен. Но не искам; щом нещо подобно започне, никога не свършва.

— В такъв случай мислиш ли, че Памархон го е убил?

— Преди — да. Бях убедена, искрено вярвах, че той е отговорен. Никога не съм се съмнявала. Сега, след като го наблюдавам от три дни? След като го видях с Розалинд? Вече не съм толкова сигурна.

— Здравейте, професоре — каза Роузи, щом се появи в горния край на стълбището и видя, че Литън не е сам. — Кои са тези хора?

А след това и Анджела.

— Сам! — възкликна тя. — Колко е приятно да те видя отново. Също и сержант Малтби! А кой си ти, млади човече?

— Боя се, че моментът не е подходящ, Анджела — обади се Сам Уинд с учудващо извинителен тон. — Трябва да ти зададем някои въпроси.

— Разбира се. Давайте.

— Не тук.

— Боя се, че днес съм заета. Имам да върша едно-друго.

— Налага се да бъда настоятелен.

— Налага се да откажа, Сам Уинд. Казах, че съм заета.

Уинд кимна на Малтби.

— Ако приемете тази чест, сержант…?

— Анджела Миърсън, арестувам ви по подозрение в нарушаване на закона за Държавната тайна.

Анджела спря, зяпнала от изумление.

— Наистина? Колко необичайно подбран момент. Сигурни ли сте, че не можете да дойдете пак утре?

— Не. Не е шега. Моля те, ела с нас без да правиш суматоха. Ще бъде много по-лесно.

— Уверена съм. Какви са обвиненията? Хенри? Да не би Сам да е изгубил ума си в последно време?

— Ако питаш мен, може и това да го е сполетяло — отвърна той. — От друга страна е довел малка армия, така че вероятно е по-добре да направиш каквото ти казват. Няма за какво да се тревожиш. Случва се на всеки рано или късно, ако това може да е някаква утеха. Аз бях призоваван за разпити в продължение на три дни преди… кога точно, Сам?