Иън Пиърс - Аркадия

Глупости, повтори той. Анджела беше може би най-недисциплинираният и зле организиран човек, когото някога беше срещал. Беше почти напълно неспособна да контролира емоциите си. Нямаше никакви познания, нито интерес към технологиите. Не разбираше дори как да използва телефона, а се предполагаше, че е организирала мащабна кражба на най-сериозните ни тайни? Освен това беше сигурен в едно: Анджела не можеше да пази тайна, дори за да спаси живота си.

Трябваше да изкаже тази мисъл единствено наум, за да е сигурен, че е пълна безсмислица. Беше се заел със задачата да открие шпионина сред тях, а ето че Сам Уинд сочеше с пръст Анджела, насаждаше объркване, като градеше невъзможни мистериозни теории.

Сам Уинд беше последен в списъка на Портмур. Някой беше узнал за Волков; някой беше организирал следенето му в Париж. Някой беше наблюдавал къщата му. Някой беше стрелял по бедния човек.

Всичко се наслагваше. Заключението, каквото и да беше то, приближаваше все повече.

За да прогони мислите от съзнанието си, Литън се скри в Антеруолд или по-скоро в книгата си, загрижен за несъвършенствата. Както беше казал на Пърсимън, човешката природа е неизменна. Щеше ли Антеруолд да е достатъчно силен, за да се справи с мързела, измамите, насилието, егоизма и всички други малки недостатъци на човешкия вид? Доколкото виждаше, Пърсимън се справяше с проблема, като просто убиваше всеки, създал известно неудобство. Онези, които поставяше начело на своя идеален свят, можеха просто да кажат, че действат в интерес на човечеството и да елиминират всеки, изразил несъгласие. Литън искаше нещо малко по-добро.

Преди години той беше нахвърлил правен кодекс на криминалното правосъдие, който би работил също толкова добре, както през осемнайсети век в Англия, преди анонимността на големия град да беше наложила използването на полицейски сили. При него нямаше такива като Малтби. Говорители щяха да специализират като адвокати, а законите щяха да са заложени в развитието на историята, така както прецедентите се криеха в основата на старите английски съдебни дела.

Дали бедните щяха винаги да бъдат сред тях? Вероятно, но тъй като богатите нямаше да бъдат толкова богати, щяха да бъдат по-незабележими. И все пак винаги щяха да съществуват криминално настроени, побъркани и мързеливи; затова щеше да има лъжци и измамници. Нужно ли беше да се справи с тях с грубост или пък с великодушие? Можеше ли Антеруолд да си позволи второто? Все пак повечето общества екзекутират престъпниците, защото поддръжката на затворите е скъпа. При всички положения предполагаше, че собствените им земи са подходящо място за лишаване от свобода.

Но какво отношение трябва да получи един предател? Трябва ли да бъде разбран и да му се прости, или да бъде жестоко наказан? Каква беше цената на предателството в този свят или в Антеруолд? Разбира се, че Сам беше най-вероятният кандидат. Точно затова Литън го беше оставил за последен, не искаше да открие отговора. Щеше ли един предател така публично да обявява какво не харесва в страната си, работата или колегите си? Или пък щеше да заяви колко много се възхищава на враговете и мрази и презира приятелите? В същото време кой предател би работил толкова безкористно за страната си, би подлагал толкова често живота си на риск? Вероятно много добрият.

Все пак Литън седеше на бюрото си и работеше по социалната подредба на нещо, което не съществуваше и никога нямаше да съществува. Запълваше времето си, признание за неговата неадекватност и безпомощност. Трябваше да изчака и да види как ще се развият събитията. Рано или късно Сам щеше да предприеме ход, който да доведе позорната му дейност до естествения ѝ край.

Той чете до зазоряване и се унесе само за няколко часа преди непрестанните и объркани мисли да го разбудят отново.

Стана, облече халата си — дълга червена фланела, която Анджела по причини, известни само на нея, му беше подарила за Коледа — и пусна водата да напълни ваната. След това, тъй като водата никога не беше достатъчно гореща, отиде да включи чайника, за да може да се избръсне както трябва.

Направи си кафе и го отнесе в банята, след което си позволи лукса да се потопи във водата. Лежеше си спокойно, докато не чу шум от долния етаж. Имаше някой в къщата. Трябва Сам да се е върнал, помисли си мрачно той. Ах, добре. Може да почака, докато съм готов.

Остана още петнайсетина минути, не му се искаше да се откаже от топлината и успокоението заради нещо, вероятно далеч по-малко приятно, докато звънецът на входната врата не иззвъня. Той не му обърна внимание, но се позвъни отново и отново. Затова се надигна, подсуши се, облече си халата и слезе да провери кой е. Отново.