Иън Пиърс - Аркадия

— Да, да. Ясно е, че не бива да му се позволява. Дори Катрин и Памархон са единодушни по този въпрос. Проблемът е, че Памархон не може да получи поста заради малките си трудности със закона, а Катрин не може, защото Памархон няма да ѝ го позволи, докато името му не бъде изчистено. Ако не спрат с караницата си, длъжността ще бъде заета от Гонтал поради стечение на обстоятелствата. Ето защо трябваше да се споразумеят за провеждане на нов процес, преразглеждане или нещо подобно. Двамата ще отидат при Олтара на Изгнаника утре и изглежда са убедени, че по някакъв начин това ще реши проблема.

— Чия беше идеята?

— На Джей. Всички сметнаха, че е много умно от негова страна.

Хенари се справяше доста добре до този момент, слушаше внимателно и кимаше уважително. Но последната новина го зашемети напълно.

— Мили боже! — възкликна той. — Това е необичайно!

Розалинд беше изненадана и искаше да попита защо толкова се е развълнувал, но той изведнъж вдигна ръка, за да я накара да замълчи, отиде до вратата и надникна в коридора.

— Ще бъдем прекъснати — заяви той. — Гонтал пристига с антуража си. Вече е влязъл в ролята на господар. Трябва да е чул, че си тук и идва да те прецени. Щом го видиш, ще разбереш защо съм толкова разтревожен, че Уилдън ще попадне в ръцете му. Мислиш ли, че можеш да му разиграеш представление?

— Какво?

— Дръж се надуто. Говори за неща, за които не е чувал. Притесни го с обхвата на познанията си, както направи с мен.

— Притеснила съм ви?

— Определено.

Розалинд поклати глава.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна, разбира се. Но едва ли съм облечена подходящо, за да впечатля когото и да било.

Както предвиди Хенари, Гонтал влезе; не беше достатъчно просто да отвори вратата и да мине през нея; вместо това първо се появиха двама прислужници, отвориха двете крила на вратата, застанаха неподвижно и той пристъпи мълчаливо навътре. След това те излязоха заднешком, затвориха вратите и го оставиха насаме с Хенари и Розалинд. Той я изгледа с любопитство и известно подозрение. Реакцията ѝ, както се надяваше самата тя, показваше безразличие.

Гонтал беше нисък и дебел; малкото коса, която му беше останала, беше тънка и мазна, а лицето му — червено и лъщящо. Той правеше ситни стъпки и опитите му за величественост изглеждаха абсурдни.

— Чух доста за вас през последния ден, млада госпожице — заяви той с приятелска усмивка и се настани на един стол, — и за мен е удоволствие…

— Аз не съм чувала нищо за вас. Моля, представете се подобаващо — прекъсна го Розалинд и пренебрежително повдигна вежди — и не си спомням да съм ви давала разрешение да сядате.

Със сериозна смесица от изненада и раздразнение Гонтал се поколеба, а след това неохотно се надигна и посвети следващите няколко минути на представянето си.

Розалинд наклони глава настрани.

— Радвам се да видя, че сте дебел — каза разсеяно тя, загледана в огледалото на стената. — Както казва Цезар: „Нека имам край мен хранени хора; гладните мислят много: такива хора са опасни“. Познавате Шекспир, разбира се? Първо действие, втора сцена?

— Разбира се — отвърна бързо той. — Естествено.

— Добре — каза тя. — Мнозина не оценяват красотата на поезията му, нито пък силата на морала му. С нетърпение чакам да си поговорим за това в определен момент. Вероятно за Хамлет или за Елвис.

— Ще бъде удоволствие да поговоря с дама с такива познания — отговори нервно той. — Но аз дойдох само да ви приветствам в Уилдън и уви, нямам време за подобни дискусии в момента. Надявам се да мога да се извиня, тъй като имам уговорена среща.

— Ах — отвърна тя и неодобрително размаха пръст срещу него. — Никога не бива да започвате изречение с „Но“. Това е съюз, нима не знаете? Като такъв трябва да съюзява две части на изречението. Не може да стане, ако е в началото му и не изпълнява предназначението си. Не бива да казвате също „Надявам се да мога да се извиня“. Вие молите мен за разрешение, а не заявявате способностите си. Трябва да е „Надявам се да бъда извинен“, „бъда“ се използва като спомагателен глагол. И на последно място, не бива да завършвате изречение с причастие. Отвратително е. Трябва да кажете „имам уговорена среща, на която трябва да присъствам“. Както казва пралеля Джеси: Има място за всичко и всичко си е на мястото. Отнася се и за граматиката, и за живота. След като имате крака, предполагам, че можете да вървите, и доколкото ми е известно, сте в състояние да го направите.