Иън Пиърс - Аркадия

— Заради глупости и безсмислици, които никой образован човек не би взел под внимание — той замълча. — По-правилно ли е: „които не би взел под внимание никой човек“?

— Като че ли да. Но е малко встрани от темата.

— „Краят е предвещан от пристигането на Вестителя“. Една от историите в колекцията на Итъран.

— Вестителя на какво?

— На бог, който ни е създал, а след това ни е изоставил. Той се връща и съди творенията си. Ако бъдем оценени като недостойни, настъпил е краят на света. Всички истории си имат край. Той се връща и затваря книгата. Точно затова Уилдън е толкова важен. Това е мястото, където ще започне краят.

— Всичко това ми се струва малко вероятно. Искам да кажа, че професорът се опитва да прибави малко мистерия към нещата. Не е реално.

— Вестителят вече е разкрил Историята — продължи Хенари.

— Кой?

— Ти, мила госпожице.

— Дрън-дрън.

— Има и още нещо. Пророчеството на един отшелник. Светът свършва на петия ден от петата година. Катрин управлява от пет години. Петият ден е утре. Денят, в който трябва да сме при Олтара на Изгнаника и да призовем духа му, за да отсъди…

— Е, в такъв случай — заговори делово Розалинд — трябва да кажа, че не вярвам особено в пророци и феи. А и предвид факта, че аз самата съм такава, знам за какво говоря. Не че има някакво значение. Que sera, sera. 36 36 Популярна песен, използвана във филма на Хичкок „Мъжът, който знаеше прекалено много“ от 1956 г. — Б.ред. Обзалагам се, че не я знаете.

— Не.

Тя запя мъничко.

— Означава, че ако има нещо да се случва, то се случва. Няма значение. Трябва да продължите, сякаш слънцето отново ще изгрее, а светът няма да свърши. Доколкото виждам, имате ден да оправите всичко.

— Аз?

— Да. Вие сте най-мъдрият, не забравяйте. Сега забравете цялата тази бъркотия за малко. И без друго нищо не можете да направите. А има много работа. Трябва да си подготвите и реч. Памархон се съгласи единствено при условие, че ще получи най-добрия адвокат. Очевидно това сте вие.

Хенари поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Просто ще ви се наложи. Вече е твърде късно. Иначе споразумението ще бъде нарушено, той няма да дойде и те ще започнат да се избиват помежду си.

— Но кой ще защитава Катрин?

— Тя каза, че ще се погрижи за това. Ще трябва да се примирите с решението ѝ. Също както Юлий Цезар заявява така красноречиво в последния ми урок по латински, alea iacta est .

— Моля?

— Вече е твърде късно. Да се захващаме.

За пръв път книгите не успяваха да го разсеят. Всеки път Литън губеше концентрация и мислите му се отнасяха към съмнението, посято от Сам Уинд. Възможно ли беше да пропуска нещо? Възможно ли беше Анджела да го е заблуждавала толкова време и така добре? Дали внезапните подозрения на Уинд биха могли да им се отразят?

Разбира се, че биха могли. Ето например стария Сауърби, класически случай. Женен от четиридесет години, а открива, че съпругата му е имала не един, а трима любовници едновременно и е спала с почти целия Оксфорд през десетилетията. Дали бедният човечец е имал някакви подозрения? Ни най-малко. А Сауърби е прекарвал повече време с жена си, отколкото Литън е прекарвал с Анджела. Откъде би събрала сили, представи си… Толкова кротка жена.

Лесно е да заблудиш останалите. По-трудно е да им казваш истината. Съзнанието му бе изпълнено от Анджела с всичките ѝ ексцентрични черти, за които никога не се беше замислял. Странните обстоятелства, при които се беше запознал с нея. Как непрестанно го беше разпитвала за Англия, за живота изобщо, сякаш не знаеше нищичко за него. Честите недоразумения като факта, че не разпознаваше елементарни сигнали — умението просто да поздравиш някого или да не забележиш, че някой се държи мило или пренебрежително. Постоянно се объркваше. Странните мнения, които изказваше. Необичайното ѝ невежество — като онзи момент, в който стана ясно, че наистина не си е давала сметка как повечето хора остават женени до края на живота си или че оставят притежанията си на своите деца.

Винаги изглеждаше не на място, където и да отидеше. Никога я нямаше у дома, все изчезваше за дълги периоди от време. Той не беше обръщал внимание и мислеше просто, че е прелестно странна. Беше очарован от нея. Беше безгрижен, без никакви отговорности. Дори да беше признала, че е комунистически шпионин, той нямаше да има нищо против. Щеше да е допълнение към привлекателността ѝ. Симпатизираше на всеки с някакво чувство или човечност. Имаше избор. Русия или Германия. Но възможно ли беше все пак да е такава? Подготвена да застреля човек, за да запази тайната си? Може ли наистина да се е преструвала почти трийсет години и тихо, непрестанно и анонимно да е служила на страната си, като е предавала всички около себе си?