Иън Пиърс - Аркадия

Прислужникът го поведе бързо из къщата през малки стаички, които Хенари не беше посещавал до този момент. Маршрутът, обясни той, намалявал вероятността някой да ги забележи.

— Тя е тук — каза той, когато стигнаха до врата към стая, в която преди време Хенари се беше карал на Джей.

Той си го спомни — почувства се леко виновен и влезе.

До прозореца видя ниската фигура на момиче, загледано в градините навън. Наистина изглеждаше странно. Косата ѝ беше разрошена; беше облечена в мъжки дрехи и обувки, но щом го разпозна, се усмихна. Хенари разбра че описанието на прислужника е било точно. Сияеща беше добра дума. Дори недостатъчна да я опише. За няколкото дни, през които не я беше виждал, тя се беше променила напълно. Самата стойка на тялото ѝ, лекотата, с която се движеше. Беше по-уверена, по-… каква? Властна може би. Нещо у нея му напомни за Катрин.

Тази мисъл го върна в реалността.

— Къде е тя? Къде е Джей? Те добре ли са? В безопасност ли са? — попита той в мига, в който вратата се беше затворила.

— Аз съм добре. В безопасност съм. Благодаря, че попитахте. Е, как трябва да ви наричам, господин Хенари? Професор Хенари? Учителю Хенари?

— Просто Хенари — отвърна той. — Приемам забележката, но виждам, че си жива и в добро здраве. От друга страна Катрин и Джей…

— И двамата са добре, макар лейди Катрин да беше малко намусена при последната ни среща.

— О, слава богу! — въздъхна той и се строполи на един стол. После хвана главата си с ръце и пое дълбоко въздух, опита се да преглътне риданието си, за да не го забележи тя. — Освободи ме от бремето на живота — каза накрая той. — Благодаря ти, мила госпожице. Хиляди пъти ти благодаря.

— Няма защо — отговори тя. — Бяха в известна опасност, но в момента вече не са. Гарантирах тяхната сигурност, така че никой няма да им навреди.

— Защо тогава не са с теб?

— И така — започна тя. — Историята си я бива. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Дългата версия или по-кратката?

— Дългата, разбира се, но първо ми кажи къде са те и защо не дойдоха.

— И двамата са навътре в гората и са пленници на Памархон, водач на горските обитатели.

— О, небеса! И ти не мислиш, че се намират в опасност? Изненадан съм, че все още не ѝ е прерязал гърлото.

— Твърде осъдително от ваша страна. По-добре престанете да го приемате за толкова зъл и помислете.

— За какво да помисля?

— Както казах, историята е дълга. Тя ще се върне утре сутринта, така че не се бойте.

Хенари направи пауза.

— Боя се. Проблемът е голям. Ситуацията вече е опасна.

— Знам. Чуйте какво измислихме. Но първо вие ми разкажете новините.

И така, Хенари започна да обяснява как мястото на владетел на Уилдън е било обявено за вакантно, а Гонтал бързо се е появил и мигновено е предявил претенции.

— Всичко това ни беше известно с изключение на последната част. Този Гонтал, той вече е тук?

— Да. В първия момент проявих подозрение. Уви, твърденията му се оказаха верни. Наистина е пътувал за другаде. Твърде лош късмет все пак. Трябваше веднага да поеме властта, но аз успях да го отложа — допълни мрачно Хенари, — като отбелязах, че истинският наследник е Памархон, докато не изтърпи присъдата си. Гонтал е свикал събрание, за да оспори идеята ми. Има шанс да успее, ако Катрин не се върне и не предложи себе си за кандидат. Имаме време до утре по здрач.

Розалинд слушаше внимателно, задаваше въпроси относно подробности и събития.

— Колко сложно — въздъхна тя, щом Хенари най-сетне приключи.

— Точно така. Аргументът ми беше необичаен и извадих късмет, че ми се размина. Не мога да открия в книгите друг прецедент, който да е от полза. А ти, как така си толкова спокойна, щом Катрин е в подобна опасност?

— Тя е под защита на добър човек. Той е също и мой бъдещ съпруг.

— Кой?

— Памархон. Затова се намира в безопасност.

— Този човек е убиец! — заяви Хенари. — Как можа да си толкова глупава?

— Не знам как е на това място, но там, откъдето идвам, е нормално да се изкажат поздравления, когато някой обяви годежа си — изрече надменно Розалинд. — Кога е щастливото събитие? Какъв подарък искате? Неща от този род.

Хенари се опита да измисли нещо подходящо, но не успя. На Розалинд ѝ домъчня за него.

— Доколкото разбирам — заговори тя, — всички се притесняват, че Гонтал ще поеме властта над Уилдън и ще я обедини с тази на учените. Нали така?

— Всички с изключение на Гонтал са ужасени от тази перспектива — каза Хенари. — Колкото и да е добродетелен един човек…