Иън Пиърс - Аркадия

— Можеш ли?

— Не знам. Категорично не и без адвокат, какъвто все още нямам.

— Откъде можеш да го намериш?

— Това е нещо, което би могла да направиш за мен. Да потърсиш в Уилдън. Да намериш възможно най-добрия, тъй като иначе няма смисъл изобщо да се явявам.

— Ще спрем тук — каза Памархон, щом нощта взе да се спуска и вече не виждаха пътеката. — Вече сме съвсем близо. На сутринта Розалинд и Антрос ще продължат, а аз ще се върна в лагера.

Двамата мъже решиха, че е твърде рисковано да палят огън, който би привлякъл внимание, затова ядоха от храната, която носеха за из път. Храниха се мълчаливо, изядоха всичко, с изключение на това, което Антрос — както винаги грижлив — беше настоял да заделят за сутринта.

— Сега да спим. Най-добре ще е да станем рано и да потеглим бързо. Все пак, ако ми отделиш малко време…

Той погледна към Антрос, за да му подскаже да приготви леглата и да постеле одеялата, тъй като щяха да спят под открито небе.

— Оказвам ти голямо доверие, Розалинд. Прав ли съм, като го правя? Не питам заради себе си, разбери, а заради Антрос, най-стария ми и верен приятел.

— Възнамерявам да намеря учителя на Джей, Хенари. От думите на Джей съдя, че той има достатъчно власт да защити и двама ни. Освен това залогът ми е голям.

— Какъв е?

— Ти, разбира се. Изгубих сърцето си в мига, в който те зърнах. Можеш да ме помолиш за всичко и аз ще ти го дам.

Очите на Памархон потърсиха нейните.

— Наблюдавах те, Памархон. Начина, по който се отнасяш с приятелите си, с пленниците. Слушах те как говориш. Не мога да открия нищо лошо у теб. Ще се закълнеш ли, че си такъв, какъвто изглеждаш?

— Да. Такъв съм. Кълна се.

— Тогава върви и си намери място за спане. Но помни, не знам нищо, без значение как ти се струва отстрани. Всичко, което съм ти казвала, всъщност е лъжа.

Той не продума повече, навдигна се и тя се загледа след него, докато търсеше място да се усамоти. Сърцето на Розалинд биеше лудо. Трудно ѝ беше да повярва какво правеше или за какво мислеше. Но дори и за миг не промени решението си. Имаше чувството, че ще се пръсне от копнеж.

— Моля — каза тя на себе си или на всеки, който би могъл да я чуе и да помогне, макар да говореше съвсем тихо, почти недоловимо за слуха. — Моля те това да е правилната постъпка.

Нищо не я насочи, нямаше глас, който да ѝ поръча да не става глупава или че е срамота да го желае толкова силно. Бумтенето в гърдите ѝ се засили още повече, а съзнанието ѝ се съсредоточаваше все повече и повече върху нуждата, която беше ясна и неясна в същото време.

Краката ѝ трепереха от страх, цялото ѝ тяло се тресеше от нерви и тя се остави на съдбата. Приближи се бавно до мястото, където Памархон лежеше на земята. Той вдигна поглед към нея и протегна ръка.

Хенари се взираше в групите за издирване, когато тръгнаха; всички, отбеляза той, бяха от хората, които Гонтал беше довел със себе си. Малцина от тях изобщо имаха представа как изглежда Катрин, а никой не знаеше нищо за гората. Нито Гонтал, нито камерхерът планираха сериозно издирване. Нямаше да се опитат да я намерят. По-скоро щяха да се постараят за обратното.

Но къде беше тя? Беше абсолютно наясно колко е важно да се върне навреме. Трябва да се беше случило нещо ужасно, а щом се е случило с нея, Джей също трябва да беше някъде в огромната гора, мъртъв или ранен. Ако у него беше останала дори капка живот, той знаеше — момчето щеше да се върне при него.

Нямаше какво друго да направи. Беше откупил време за нея, но сам беше платил висока цена. Сега трябваше да чака и добре да построи аргументите си. Без значение дали ще спечели или изгуби, Гонтал щеше да повдигне обвинения срещу него. Трябваше да бъде готов да се защити. Можеше да започне, като отново прегледа случая на Памархон и убития господар на Уилдън, за да се увери, че криминалното обвинение е коректно.

Той се труди усърдно до късна утрин, когато прислужник — онзи, когото той смяташе за напълно предан и доверен на Катрин, — приближи към него.

— Онази лейди Розалинд. Върна се в компанията на човек извън закона. Настоява да говори с вас. Не сме споменавали пред учителя Гонтал за появата ѝ, но несъмнено скоро ще разбере.

Хенари бързо се изправи.

— Браво на теб. Благодаря ти. Как е тя?

— Мръсна, раздърпана, а видът ѝ — не знам как точно да го опиша.

— Опитай.

— Сияеща.

Хенари погледна мъжа изненадан, зачуди се за странния избор на дума.

— В такъв случай незабавно ме заведи при нея.