Иън Пиърс - Аркадия

Тя спря.

— О, небеса! Идвам насам. Вие останете там. Аз по-добре да се отдръпна встрани.

Тя бързо се скри встрани и остави Литън, загледан безизразно в различно облечената Роузи, която се появи край перголата. На вид същата личност, но…

— Професоре! — провикна се Розалинд от другата страна на перголата. — Толкова се радвам да ви видя!

— Роузи? — отвърна предпазливо той. — Наистина ли си ти?

— Да, да. Аз съм. Роузи, единствена и неповторима. Нямате представа какви неща ми се случиха през последните няколко дни. Тук наистина се нуждаем от помощта ви. Кой уби Теналд?

— За какво говориш?

— Теналд. Трябва да си спомняте. Катрин се омъжва за Теналд. Теналд бива убит и тя го наследява. Вие сте писали всичко това.

— Така ли? Спомням си, че реших, че умира, не помня да съм обяснявал какво точно му се е случило.

— Не, бил е убит. Кой го е извършил? Трябва да ми кажете. Важно е.

— Защо? Това е просто история.

— Там е въпросът. Не е. Случва се тук и е съвсем истинско. Всичко. А аз съм част от него. Чуйте, ще дойда и всичко ще ви обясня. И без това е време да се връщам. В училище сигурно са ми ужасно ядосани. Само момент…

— Не! — намеси се тази Роузи от страната на Литън. — Тя не знае за мен. Не бива. Спрете я.

Литън нямаше представа какво става, все още мислеше, че е просто хитра шега с необяснима цел, но тонът на Роузи изобщо не го предполагаше. Беше изпаднала в паника.

— Как бих могъл да я спра?

— Преминете сам и поогледайте. Не е опасно. Аз съм го правила. Е, и сам може да се уверите. Ако говоря небивалици, единствената опасност е да се блъснете в стената. Между другото, щом се озовете там, има само едно важно нещо, което да правите.

— Какво?

— Преструвайте се, че е пиеса. Че сте актьор в нея. Трябва да изиграете ролята си. Не ме гледайте така; знам какво говоря. Това е единственият шанс да не полудеете поне мъничко. Ще се справите. Все пак вие сте автор на въпросната пиеса. Мислете за себе си като за актьор-постановчик например.

Литън забеляза, че тя изглежда твърде сериозна. Очевидно не беше нужно да преминава през перголата, за да полудее леко.

— Безумие — промърмори отново той. После, решен да сложи край на тази безсмислица веднъж завинаги, направи каквото му беше поръчано.

Не бях влизала в затвор от една злочеста вечер в края на 1938 година, когато се замесих в разправия в един бар в Марсилия. Интерпретирах зле приятелското отношение на някакви непознати, нещата се навързаха и прекарах нощта в затвора. Накрая всички станахме добри приятели.

Полицаите, като служители на британската полиция, разбира се, се справиха много добре с ареста ми, но нямаха никаква представа какво да правят след това. Щял да се проведе разпит, казаха. От кого? За какво? Тримата стояха скупчени в ъгъла и си мърмореха нещо, от време на време хвърляха поглед към мен, а аз им се усмихвах лъчезарно и галех старата пазарска чанта, която бях донесла със себе си. С изправена стойка и събрани колене, бях истинско въплъщение на невинността, което си беше самата истина; нямах и най-бегла представа защо съм тук, но бях убедена, че не съм виновна. Най-сетне един от офицерите приближи.

— Боя се, госпожо Миърсън…

— Госпожица, госпожица — поправих го аз. — Искаха ми веднъж ръката, но така и не съм се омъжвала. Аз съм просто една стара мома, нищо повече.

— Далеч не, сигурен съм, госпожице. Боя се, че ще трябва да ви помоля да останете тук още няколко часа, докато господин Уинд се върне да ви разпита.

— Колко вълнуващо. Ще ме заключите ли в килия? Ще има какво да разказвам на момичетата на следващия официален обяд.

Прелестно. Приятна тиха килия и няколко часа необезпокоявана почивка. Накарах ги да ми донесат малко вода, взех още половин таблетка и се подготвих за сериозна работа.

Редно е да обясня как функционира това. На практика разопаковаш суровия материал и го прехвърляш в стимулираната зона на мозъка. Резултатът напомня донякъде на спомен от сън; символи и асоциации. Важното е да се отделят значимите образи, за да се разкрият детайлните изчисления, кодирани в тях. В този смисъл донякъде прилича на ЦЗОУ символите, но далеч по-малко очевидно.

Събрах информацията, с която разполагах, вложих проблемите си — пристигането на Чън, всичките данни от преминаването му, Роузи, трудностите с изключването на машината, Лушън Грейндж, Емили — и си легнах.

Резултатът, който получих, беше най-сложната работа, с която се бях сблъсквала до момента. Железопътни релси със стрелки и влак, който чака. Аз, Роузи и Хенри бяхме пътниците. Хенри крещеше нещо за Шекспир, но Уинд го удряше, приличаше малко на шоуто на Пънч и Джуди 38 38 Популярно комедийно куклено шоу. — Б.ред. . На земята възрастен мъж четеше книга, дадена му от младо момиче, облечено като селянка. Той бутна един лост и влакът потегли. Минаваше през стрелките, а момичето се смееше, тичаше към влака и скачаше. Роузи се опита да слезе, но не можеше да отвори вратата на купето. Възрастният човек остана, а влакът се изгуби в далечината по пътя си.