Александра Бракен - Неизчезваща

Докторът в екипа на Роб бе свършил добра работа в зашиването на по-дълбоките рани по лицето на Коул и в почистването на мръсотията от кожата му. Той носеше риза, която му стоеше свободно, и панталони, които бяха по-голям размер от неговия, но поне вече не беше в старите си парцали, изцапани с повръщано. Изглеждаше като нов човек и аз бях благодарна за това. Така ми бе по-лесно да го огледам.

Най-после ми се отдаваше подобна възможност.

Когато Лиъм ми бе казал, че има по-голям брат, си го бях представяла доста по-възрастен - на двайсет и пет или двайсет и шест. На възраст като Кейт. Но бях дочула някой от тактическия екип на Роб да се оплаква от него по време на полета към дома. За пънкарското му поведение на задник, за това, че бил едва на двайсет и една, а пък Албан пилеел всичките добри Операции по него. Малкото златно момче.

Само три години го разделяха от Лиъм. И от ОМИН. Коул бе част от това поколение, което се измъкна на ръба от хватката на болестта.

- Май нямахме особена възможност да си поговорим в самолета, нали? - попита той, докато бинтованите му пръсти подбутваха влажната ми коса зад рамото ми.

Бе няколко сантиметра по-висок от брат си. Усетих ги, когато се наведе към мен, за да изучи лицето ми, а по неговото се разля пиратска усмивка. Коул може би имаше по-тесни рамене и кръст, но в позата му определено се криеше нещо познато...

Разтърсих глава в опит да се отърва от изчервяването по бузите си и почуках по вратата. Това доведе до внезапен край на спора вътре. Когато влязох, Албан се изправи зад бюрото си от тъмно дърво, затвори лаптопа си и прекъсна тихото жужене на радиоскенерите от съседната маса. Роб и съветникът с устни като на жаба вече ставаха, а лицата и на двамата бяха зачервени от препирнята. Щом ни зърна, Роб извъртя очите си нагоре и се облегна на една от многото полици на Албан, запълнена с безсмислени дребни украшения от стария му живот.

- Сър - казах аз, - искали сте да ме видите.

- За бога, седни. Заповядай. - Каза Албан, сочейки с ръка към един от сгъваемите столове насреща му. - И двамата изглеждате така, сякаш едва се държите на крака.

- Добре съм - отвърнах и добавих: - Благодаря ви. - Хрумна ми като допълнение. Мразех колко тъничко звучеше гласчето ми около него. Ненавиждах това.

Албан се настани обратно в стола си. Устните му се отдръпнаха, за да разкрият усмивка от предимно пожълтели зъби. Този мъж вече почти не излизаше на обществени места. За главата му бе обявена щедра награда. Ако им бе нужно да запише видео обръщение, то след това - по време на постпродукцията - те винаги почистваха сипаничавата му кожа и избистряха тена на лицето му. Обичаха също така и да го изтипосват чрез Фотошоп в снимки на американски пейзажи и градове, за да предадат впечатлението, че е доста по-безстрашен в разходките си навън, отколкото бе в действителност.

- Бих искал да си поговорим неофициално за снощната операция по спасяването на Агент Стюарт, ако и тримата нямате нищо против. Не мисля, че е възможно да отложим разговора.

Той изчака, докато Коул се настани на стола до моя, преди да се протегне през бюрото и да се здрависа с него.

- Не мога да ти опиша колко се радвам отново да видя лицето ти, мило мое момче.

- Значи сте щастливец - Коул провлачи думите, без да се опитва да прикрие горчивината в тях. - Изглежда, че от тук нататък ще виждате често това красиво момче.

„Престани - казах си още преди да успея да се напрегна. Коул не беше Лиъм, независимо от това колко си приличаха, без значение колко подобни бяха гласовете им. - Фокусирай се върху разликите."

Коул имаше по-здраво телосложение от Лиъм и бе някак по-изтупан. Косата му бе остригана по войнишки за разлика от последния път, когато го бях видяла. Така изглеждаше два нюанса по-тъмно русо, отколкото я помнех. Онзи Лиъм, когото познавах, бе много по-небрежен във външния си вид, но същевременно приветлив по всякакъв възможен начин. А пред мен бе по-големият му брат -корав и пребит почти до смърт, но приличащ на издялан от лед. Все пак не изглеждаше много по-различно от състоянието, в което бях оставила Лиъм. Чувствах се ужасно гадно заради бързината, с която мозъкът ми замени единия брат с другия. Колко много това, че си представях, че Лиъм е отново тук до мен, повдигаше духа ми и отпускаше напрежението в гърдите ми.

„Престани."

Жабешки устни затвори вратата на кабинета и се оттегли в ъгъла на малката стая, плъзгайки се в сянката на Албан.

- ... нормално никога не бих прекъснал процеса на оздравяването ти -обясняваше Албан, - но след като чух устния доклад на Агент Медоус, имам чувството, че има някакво объркване. Ще ми е интересно да чуя какво се случи от твоя гледна точка, Руби.