Александра Бракен - Неизчезваща

- Руби - каза Албан с глас, който бе спокоен, дълбок и търпелив като морето, -би ли отговорила на въпроса ми?

Исках само това да свърши. Да се върна в спалното помещение, да изпълзя в студената тъмнина до леглото си и да се отнеса в нищото.

- Той е прав. Аз наредих на Вида да не последва заповедта му. Когато се качихме горе, видяхме, че служителите на Националната гвардия местят затворниците и ги изкарват от вход, за който не знаехме нищо. Не поисках позволение да продължа. А трябваше.

- Защото много добре знаеш, че единственото нещо, което следва да правиш, е да се подчиняваш на заповедите на своя Водач! - излая Роб. - Мислиш ли, че щяхме да загубим толкова много мъже, ако беше там, за да покриваш бягството ни?

Телевизорите зад Албан бяха изключени, но мога да се закълна, че чувах статичното им дихание, което се учестяваше, докато мъжете стояха притихнали. Той притисна ръка към горната част на главата си, но нито веднъж не извърна поглед от мен.

И тогава се чу гласът на Коул - толкова южен, колкото сладък чай.

- Ами, слава на бога, че не си се подчинила. Иначе към момента най-вероятно щях да съм на половината път към ада.

Очевидно бях подценила влиянието на Коул в организацията. Даже „влияние" май не бе правилната дума. По-скоро вид контрол, подплатен от чар и смъртоносни резултати. Албан повдигна веждите си и само кимна, оставяйки Коул да продължи.

- Хайде да говорим за нещата откровено - каза Коул и се облегна назад, за да се настани по-удобно. - Тя е тази, която ме спаси. Защо въобще би следвало да е загазила?

- Тя не се подчини на преките ми заповеди!

Коул прекъсна Роб с отегчено помахване на ръката.

- За бога, погледнете горкото момиче! В момента й се карате, защото ме е спасила. Ако си мислите, че просто ще стоя и ще гледам как я карате да поема вина за мисия, която, между другото, дори не бе провал, доста сте се объркали.

Никой не проговори. Взирах се в самодоволното изражение на Коул, сетне в убийствения поглед на Роб. Късчето пространство помежду им бе пълно с нещо повече от недоверие и раздразнение - тук се усещаха години на обща история, обагрена с омраза, която не разбирах.

Напрежението в лицето на Албан се оттече като падащ дъжд и в един момент и той започна да се усмихва.

- Тук съм склонен да се съглася с агент Стюарт, Руби. Благодаря ти за проявеното бързо мислене - Албан премести някакви хартии на бюрото си. -Агент Медоус, довечера ще прочета цялостния ви доклад. Засега сте свободен.

Когато старшият агент се изправи, аз също го последвах и се наклоних към вратата, очаквайки бързото си бягство. Вместо това гласът на Албан ме задържа.

- Само още нещо, Руби. Надявам се да нямаш нищо против. Бих искал да обсъдя нещо с теб и Коул.

„Пуснете ме. Нека си ида. Моля ви..."

Стана ясно, че това не се харесва и на Роб, но и той нямаше избор. Вратата зад него се затвори толкова силно, че успя да раздрънка старите стъклени бутилки от кока-кола, които красяха полицата над нея.

- Сега, малко по-спокойно вече... - Албан погледна към мен. - Да започна с това, скъпа, че тук ти се доверява информация, която е доста над нивото ти на разрешен достъп. Ако чуя и една дума от този разговор, издишана някъде извън тези стени, ще има последствия. Тук важат същите правила като онези долу.

„Не, само не това. Моля ви, нека не е това."

- Да, сър.

Задоволен, той се обърна към Коул.

- Държа на онова, което казах преди малко. Съжалявам, че трябва да ти причиня това, преди напълно да си се възстановил. Но както знаеш, налага се да си върнем информацията, която е била взета от теб.

- Напълно съм наясно - отвърна Коул, - но както вече ви съобщих, не знам у кого е тя. Бях в безсъзнание, когато я взеха и, честно казано, сър, не си спомням много от случилото се, след като ме заведоха в бункера. Не съм сигурен дали е била взета от връзката ми.

Наблюдавах го как прокарва бинтована ръка над късо подстриганата си руса коса, чудейки се дали и за Албан бе толкова очевидно, колкото и за мен, че той лъже.

- И това е напълно разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата - рече Албан, облягайки се назад в стола си. Той сключи пръсти и ги положи върху стомаха си. - Ето тук на помощ идва Руби. Тя ни служи като инструмент, който помага... да разчитаме спомените на нашите агенти. Тя вече ни съдейства да намерим доста данни, които бяха попаднали в неправилните ръце.

„Моля ви се. Моля ви се. Моля ви се. Не и него!" Не исках да прониквам в ума му. Не исках да виждам проблясъци от спомени с Лиъм... или пък за техния живот. Исках просто да се махна от него, преди смаляващият ми се гръден кош да разкъса сърцето ми.