Александра Бракен - Неизчезваща

Коул видимо пребледня - от гънките между веждите чак долу до пръстите, които бяха обхванали подлакътниците на пластмасовия стол.

- О, я стига - засмя се Албан. - Казвали са ми, че е напълно безболезнено. А ако не е, обещавам, че веднага ще я накараме да спре.

В това не се съмнявах. Дори и да подивеех и да не отпуснех ума на Коул, всички съветници и старши агенти носеха малки ръчни тонколони, които функционираха като миниатюрни машини за Бял шум.

- Ти винаги си първи като доброволец за скачане от мостове и инфилтриране в „Пси", а не можеш да оставиш едно момиче да надникне набързо в спомените ти, и то, като се има предвид, че това ще е от полза на семейството ти тук - в полза на Родината ти? - усмивката на Албан така и не заигра, независимо от цялото му нервничене.

„Умно", помислих си аз. Речта в стил Направи го за Великата си Родина бе едно ниво над директна заповед, а Коул бе достатъчно умен, за да разбере колко по-добре ще изглежда, ако се съгласеше на това по „собствено желание".

- Съгласен съм - каза Коул, обръщайки се най-накрая към мен. - Какво трябва да направя?

Минаха няколко минути, преди да открия гласа си, но се гордеех с това колко силен се оказа той.

- Дай ми ръката си.

- Бъди мила с мен, сладурано - помоли Коул, а пръстите му леко потръпнаха, когато докоснаха моите. Албан се засмя неприкрито на това, но Коул издиша набързо и затвори очи.

Ръката му бе леденостудена и хлъзгава на допир. Опитах се да игнорирам настоятелното притискане на палеца му към моя. Ръката на Лиъм винаги бе поглъщала моята, когато той я бе държал, но тази бе някак по-голяма. Дланите бяха по-груби и с мазоли, каквито се появяваха след години на боравене с тежести, оръжия и водене на боеве. Различен бе и начинът, по който пръстите на лявата му ръка потреперваха от време на време.

Не исках да мисля за нищо от това. Държах очите си фиксирани върху лявата му ръка и двата пръста, които тръпнеха, докато той кротко се бореше с болката от нараняванията си.

- Опитай се да се успокоиш - казах. - Можеш ли да ми обясниш какво трябва да търся? Как изглежда? Какъв размер е? Цвят? Дай ми възможно най-много детайли.

Очите на Коул все още бяха затворени.

- Стандартна флашка. Малък черен стик с дължината на палеца ми.

Бях повтаряла тази процедура толкова много пъти през изминалите шест месеца, че вече не чувствах никаква болка, но, така или иначе, се стегнах. Ръката му трепереше леко или пък това беше моята? Засилих захвата си върху пръстите му, като се опитах по този начин да успокоя и двама ни.

- Сети се за последния момент, в който е била у теб. Пробвай се да си го припомниш.

Коул издиша насечено два пъти.

Почувствах се така, сякаш се промъквах под заспалата повърхност на затоплена от слънцето река. Въпреки всичките усилия, които ми се наложи да впрегна, за да премина през естествената му защита, нямаше нищо студено или неподвижно в петната от цветове и форми, които преминаваха край мен. Но те се движеха прекалено бързо. От време на време виждах лица или предмети - зелена ябълка, самотна люлка, малко плюшено мече, което гореше в суха трева, врата с нацапан знак НЕ ВЛИЗАЙ!, изписан с пастели. Като че ли той се опитваше да мисли за всичко друго освен за нещото, за което изрично го бях помолила.

Коул бе отмалял в стола си, а главата му бавно падаше към рамото ми. Стори ми се, че го усетих как я разтръсква, а косата му се докосваше до врата ми.

- Покажи ми кога загуби флашката - помолих тихо аз. - Черната флашка.

Споменът изплува бързо, сякаш го бях издърпала от водата. Малко момченце, облечено с гащеризон - на не повече от две-три години, - седящо насред море от тъмносив килим, ревящо толкова силно, колкото му позволяваха дробовете.

- Флашката - повторих отново. Сцената се замъгли и изчезна. Бе заменена от нощно небе и пращящ лагерен огън, който хвърляше топла сянка над близка палатка и мърдащите в нея тъмни силуети.

- Филаделфия! - чух Албан да казва зад мен. - Филаделфия, Коул. Лабораторията!

Коул очевидно бе дочул мъжкия глас, защото долових как потрепна в ръката ми.

Натиснах по-силно, вкарвайки ръцете си в потока, изведнъж притеснена за това, което щеше да ми се случи, ако не можех да подсигуря търсените от Албан резултати. „Флашката - помислих си аз. - Филаделфия."

Споменът се поколеба - черен и неподвижен като капка падащо мастило от върха на писалка. И след едно последно потръпване, той най-после се освободи.

Сцената ме заобиколи, захвърляйки ме насред дъждовна нощ. Сноп светлина проряза черната стена вляво на мен, а после я последва друга. Бяха фарове на кола. Не можех да чуя свистенето на спирачки или рева на мотора, но аз бях Коул и виждах нещата така, както и той ги бе виждал тогава - а точно в този момент той бягаше.