Александра Бракен - Неизчезваща

Той плъзна една червена папка, която взе от очукан черен шкаф, намиращ се отдясно, след което го затвори с хълбок и се обърна към мен.

- Току-що се сетих нещо, Руби. Така и не можах да ти благодаря за прекрасната работа, която си свършила с този доклад, съдържащ информация за лагерите. Знам, че ми го даде преди месеци, но съм имал възможност да го видя само за няколко минути. Това обаче не ми попречи да оценя колко усилия и мисъл си вложила в него. Възхищавам ти се за това.

Мисля си, че това бе първият път, в който съумя да ме изненада. Още преди седмици се бях отказала от надеждата докладът ми да успее да го заинтригува. Бях виждала едва подаващото се крайче на папката изпод купчина документи на бюрото му, която беше с моя ръст. Спомних си как си мислех, че това е последната ми надежда и как в този миг тя бе смачкана.

Защо ще наричаш дадена организация Детската лига, ако само ще се преструваш, че ще помагаш на децата? Този въпрос ме тормозеше постоянно -всеки ден, всеки час или по време на Операция. Усещах как зъбите му се сключват около врата ми всеки път, когато ме освобождаваше, без да каже нищо. Беше ме захапал с челюстите си и не оставяше нито мен, или пък съзнанието ми. Повечето от агентите - особено бившите военни - въобще не се интересуваха от лагерите. Те мразеха Грей, мобилизацията, промяната в ежедневието си, а и това бе единствената оцеляла организация, която бе видима и все още се опитваше да направи нещо друго освен да изпраща неясни заплашителни съобщения на всеки няколко месеца. Да се пробваш да ги накараш да сторят каквото и да е, за да помогнат на други деца, бе като да крещиш в стая, в която всички вече се деряха. Никой не искаше да слуша, защото всеки си имаше собствени планове и приоритети.

Още от първата си нощ в Щаба знаех, че единственият начин, който щеше да ми позволи в бъдеще да живея, без да се срамувам, бе да се опитам, доколкото бе възможно, да пренасоча ресурсите на Лигата към освобождаването на децата, намиращи се все още в лагери. През изминалите месеци бях планирала, рисувала и написала всичко, което си спомнях за Търмънд. От начина, по който патрулираха от СОП, през това кога се сменяха, та като се стигне чак до двете „слепи" места, до които бяхме открили, че камерите им не достигаха.

Това се превърна в някаква пристрастеност. Всеки път, когато сядах някъде, все едно се озовавах около огнището в Ийст Ривър и слушах как Лиъм говори с плам за това как ние трябва да сме тези, които ще си помогнат, тъй като нито една организация нямаше да надмогне собствените си нужди или имидж, за да го осъществи. Разбира се, той беше прав. Поне за мен... това бе станало повече от очевидно през изминалите шест месеца.

Аз му вярвах. Вярвах в него. Но именно аз го бях избутала от пътя му, когато се бяхме разделили, и затова бе нужно аз да продължа делото му.

- Разбирам, сър.

- Направил съм копия - уточни той. - Ще го дискутираме по-късно на срещата на старшия персонал. Не мога да обещая нищо, но след всичката тази усърдна работа, която свърши през изминалите няколко месеца, ти...

Нямах идея накъде се беше устремил с това изречение, а така и нямаше да науча. Без дори да почука, един от другите съветници - Конски зъби - провря сребристата си глава и отвори уста, само за да я затвори отново, след като ме видя, че седя там. Жабешки устни се оттласна от стената, на която се бе облегнал, и попита просто:

- Снеговалеж?

Конски зъби поклати глава.

- Това, от което се страхувахме, е.

- По дяволите! - изруга Албан и се изправи отново. - Професорът жива ли е?

- Да, но работата й...

Всички три чифта очи изведнъж се обърнаха към мен и схванах, че следваше да съм се изнизала още преди трийсет секунди.

- Ще бъда в атриума - прошушнах, - ако все още се нуждаете от мен.

Албан ми помаха с ръка да тръгвам, но гласът на Жабешки устни бе този, който ме последва извън кабинета, преминавайки през вратата, която тъкмо се затваряше след мен.

- Никога не съм смятал, че това е добра идея. Ние я бяхме предупредили!

Любопитството ме задържа намясто. Чаках някаква подсказка, която да ми

разясни за какво говорят. Мъжът чак плюеше от яд, а думите му се изливаха през надутите му устни като стремителен поток. Опитах се да си спомня кога за последно бях виждала някого от тях толкова ядосан и не успях. Джуд все се шегуваше, че те отчасти са роботи и са програмирани да вършат задачите си с възможно най-малък разход на чувства.