Вероника Рот - Смъртни белези

— Реших, че ще ти е интересно да видиш народа си — отбеляза баща ми и ме подхвърли леко, премествайки ме в свивката на лакътя си. Свободната му ръка стоеше отпусната до тялото му, от рамото до китката беше обсипана с белези, боядисани в тъмно, за да се открояват по-добре. Веднъж ми беше казал, че означавали човешки животи, но така и не го разбрах. Майка ми също имаше няколко, макар и далеч по-малко от неговите.

— Народът ни се нуждае от сила — продължи баща ми. — Ние с майка ти и брат ти ще им я дадем. А някой ден ще им дадеш и ти, нали?

— Да — отвърнах тихо, макар и да нямах представа как ще го направя.

— Добре — похвали ме той. — А сега помахай.

Протегнах леко разтреперана ръка, имитирайки баща ми.

И се смаях, когато тълпата ми отвърна със cъщото.

— Ризек — каза баща ми.

— Хайде, малка Ноавек — обърна се към мен брат ми.

Нямаше нужда да му се казва да ме вземе от ръцете на баща ми, видя го в стойката му, както аз го усетих в напрегнатите му мускули. Увих ръце около врата на Ризек и се прехвърлих на гърба му, пъхвайки крака в каишките на бронята му.

Сведох поглед към белязаната му от младежки пъпки буза, където сега играеше усмивка.

— Готова ли си да потичаме? — попита ме той, извисявайки глас, за да надвика глъчката.

— Да тичаме? — отвърнах учудено и се вкопчих по-силно в него.

Вместо отговор, той притисна коленете ми към двете страни на тялото си и хукна със смях по пътеката, разчистена от войниците. От скокливите му стъпки започнах да се кикотя, а след миг и тълпата — нашият народ, моят народ — се присъедини, изпълвайки полезрението ми с усмивки.

Видях една протегната ръка пред себе си и я докоснах с пръсти, също като майка ми. Усетих влажна пот по кожата си. Но това не ме притесни, колкото си мислех и очаквах. Сърцето ми беше пълно.

В СТЕНИТЕ НА ИМЕНИЕТО НОАВЕК ИМАШЕ ТАЙНИ ПРОХОДИ, през които минаваха прислужниците, за да не безпокоят нас и гостите ни. Често се разхождах из тях, следвайки символите, изсечени по ъглите и над входовете и изходите, които прислугата използваше като пътепоказатели. Отега редовно ме хокаше, задето се появявах на уроците ѝ покрита с паяжини и мръсотия, но иначе никой не се интересуваше как прекарвам свободното си време, стига да не пречех на баща ми.

Малко след като навърших седем сезона, разходките ми ме отведоха до стените зад кабинета му. Стигнах дотам, следвайки някакво дрънчене, но като чух гневния глас на баща ми, спрях и се сниших.

В първия момент ми хрумна да се върна на бегом и да се скрия в стаята си. Яростта на баща ми никога не вещаеше нищо добро. Единственият човек, способен да го укроти, беше майка ми, но дори и тя не успяваше да го овладее напълно.

— Обясни ми — озъби се баща ми. Притиснах ухо до стената, за да го чувам по-добре. — Обясни ми какво точно му каза.

— Ами… мислех, че… — Гласът на Риз трепереше, сякаш беше на път да се разплаче. Това не беше добре. Баща ми мразеше сълзите. — Реших, че понеже се обучава за мой помощник, може да му се има доверие…

— Обясни ми какво му каза!

— Казах му… казах му, че моята орис, която ми разкриха оракулите, е… е да бъда надвит от семейство Бенесит. Че те са едно от двете тувхийски семейства. Това е.

Отдръпнах се от стената, закачайки една паяжина с ухото си. За пръв път чувах каква е ориста на Ризек. Знаех, че родителите ни са му казали, когато повечето орисани деца научаваха своята: при първото проявление на дарбата им. Аз щях да науча каква е моята орис след няколко сезона. Нo знанието, че Ризек… Ризек ще бъде надвит от семейство Бенесит, които се криеха от толкова сезони, че нямахме идея нито под какви имена се подвизават, нито пък на коя планета живеят, беше голямо преимущество. Или бреме.

— Некадърник. „Това е“? — процеди презрително баща ми. — Мислиш, че можеш да си позволиш доверие с малодушна орис като твоята? Трябва да я криеш! Иначе собствената ти слабост ще те погуби!

— Съжалявам. — Ризек се прокашля. — Ще ми е за урок. Няма да се повтори.

— Прав си. Няма. — Гласът на баща ми стана по-дълбок, безизразен. А това беше по-опасно дори от крясъците. — Просто ще трябва да се постараем да намерим изход от ситуацията, нали така? Ще се наложи от стотиците варианти за бъдещето ти да изберем онзи, в който няма да си загуба на време. А междувременно ти ще се помъчиш да изглеждаш възможно най-силен, дори пред най-близките ти другари. Ясно?

— Да, сър.