Вероника Рот - Смъртни белези

В гърдите ми се надигаше писък, но го задържах в гърлото си като хапка, твърде голяма, за да я преглътна.

Малката тъмна стая избледня.

Вече се намирах на слънчева улица, гъмжаща от хора. Стоях до хълбока на майка ми, ръката ми беше прегърнала крака ѝ. Прахоляк се издигаше във въздуха около нас, в столицата на планетата нация Золд, носеща скучното име Золдия, която посетихме при първото ми странство. По това време на годината тук всичко бе покрито с тънък слой прах, идващ не от скалите и пръстта, както предполагах, а от обширните полета с цветя на изток, които свирепият сезонен вятър брулеше безпощадно.

Мястото ми беше познато, моментът — също. Това беше един от любимите ми спомени с майка ми.

Тя сведе глава пред мъжа, срещнал я на улицата, милвайки косата ми.

— Благодаря ви, Ваша светлост, че приехте така великодушно лова ни за отпадъци — каза му майка ми. — Ще следя хората ми да взимат само онова, от което вече не се нуждаете.

— Ще съм ви благодарен. При последния лов получихме сигнали, че шотетски войници плячкосвали. И то в болници — отвърна троснато мъжът.

Кожата му светлееше от прашеца и почти блещукаше на слънчевите лъчи. Наблюдавах го с удивление. Беше облечен в дълга сива роба, сякаш се опитваше да наподоби статуя.

— Поведението на въпросните войници беше непростимо и наказанието им беше строго — заяви с нетрепващ глас майка ми. После се обърна към мен. — Сайра, скъпа, това е лидерът на столицата на Золд. Вaшa светлост, запознайте се с дъщеря ми, Сайра.

— Харесва ми прашецът ви — отбелязах вместо поздрав. — Влиза ли ви в очите?

Мъжът като че ли поомекна и отговори:

— Непрекъснато. Когато нямаме гости от друга планета-нация, носим предпазни очила.

Той извади един чифт от джоба си и ми ги подаде. Бяха големи, със светлосини стъкла. Опитах се да си ги сложа, но те директно се свлякоха до врата ми, затова се наложи да ги придържам. Майка ми се засмя, ведро, непринудено, и мъжът я последва.

— Ще се постараем да уважим традицията ви — обърна се той към майка ми. — Макар че, да ви призная, не я разбираме.

— Най-просто казано, се стремим към обновление — обясни тя. — Целта ни е да дадем втори живот на онова, което е било изхвърлено. Нищо ценно не бива да се пропилява. Не сте ли съгласен с това?

В следващия момент думите започнаха да звучат на обратно, очилата се вдигнаха до очите ми, изхлузиха се от главата ми и се върнаха в ръката на мъжа. Първият ми лов за отпадъци сякаш се разплиташе в съзнанието ми. И след като споменът мина пред очите ми на заден ход, се изпари.

Отново се озовах в стаята си, обградена от фигурките, и знаех, че вече съм била на първото си странство, по време на което сме срещнали лидера на Золдия, но вече не можех да извикам образите в ума си. На тяхно място виждах затворника с въже около врата и чувах гърления глас на баща ми.

Риз бе заменил един от своите спомени за един от моите.

И преди го беше правил, веднъж с Вас, негов приятел и помощник, и веднъж с майка ми. И в двата случая се беше връщал от среща с баща ми напълно съкрушен. Тогава долепи ръка до най-стария си приятел или до майка ни и след секунда изглеждаше като нов, без сълзи, по-силен отпреди. А те… някак по-празни. Сякаш бяха загубили нещо.

— Сайра — пророни Риз с облени в сълзи бузи. — Така е справедливо. Справедливо е да споделим тази тежест.

Той отново се пресегна към мен. Нещо дълбоко в мен пламна. Когато ръката му докосна бузата ми, тъмни, мастилени вени плъзнаха под кожата ми като многокраки насекоми, като паяжини от сянка. Запълзяха нагоре по ръцете ми, обливайки лицето ми в огън. И болка.

Изпищях, по-силно от когато и да било, гласът на Риз се присъедини към моя, почти в хармония. Черните вени ме изпълваха с болка, тъмнината се равняваше на болка, бях изтъкана от нея, аз самата се превръщах в болка.

Той отдръпна ръката си, но сенките под кожата и агонията останаха. Дарбата ми беше извикана твърде рано.

Майка ми влетя в стаята, ризата ѝ беше закопчана наполовина, лицето ѝ беше мокро, без да е имала време да го избърше. Видя черните петна по кожата ми и се спусна към мен, докосвайки ръцете ми само за миг, преди да ги откъсне от кожата ми като опарена. И тя беше усетили болката. Изпищях отново и задращих черните паяжини с нокти.

Наложи се майка ми да ме упои.

Риз не понасяше болка, затова и никога повече не ме докосна, не и по свое желание. От този миг не ме докосваше и никой друг.