— Останалата част от галактиката?
В общи линии знаех колко е обширна галактиката, че съдържа девет големи планети и безброй периферни, както и космически станции, разположени в мъртвите скали на пропуканите луни, и обикалящи в орбита кораби, толкова големи, че сами по себе си представляваха планети-нации. В моите очи обаче планетите си оставаха големи колкото къщата, където бях прекарала голяма част от живота си, и нито стъпка по-големи.
— Баща ти разреши видеоматериалът от Шествието да бъде изпратен на новинарската емисия, достъпна за всички планети от Съвета — отвърна майка ми. — Всеки, които проявява интерес към ритуалите ни, ще може да го види.
Дори на тази крехка възраст не си представях, че другите планети са като нашата. Знаех, че сме единствените, които следваме потока по пътя му през галактиката, че няма други като нас, така непривързани към места и материални притежания. Естествено, че другите планети проявяваха любопитство към нас. Навярно дори ни завиждаха.
Откакто съществува, народът на Шотет организираше странства поне веднъж на сезон. Отега ми беше обяснила, че самото странство е традиционната част на събитието, а ловът на отпадъци — обновителната: минало и бъдеще, вплетени в един ритуал. Но бях чувала баща ми да казва с горчивина в гласа, че „оцеляваме от боклука на други планети“. Беше способен да убие красотата на всичко.
Баща ми, Лазмет Ноавек, вървеше пред нас. Той пръв мина през голямата порта, разделяща имението Ноавек от улиците на Boa, вдигнал ръка за поздрав. Радушни възгласи избухнаха сред многолюдната, развълнувана като море тълпа, струпала се пред дома ни толкова нагъсто, че не виждах светлина между раменете на хората, нито чувах собствените си мисли сред настаналата какофония. Тук, в центъра на столицата Boa, само на няколко пресечки от амфитеатъра, където се състояха турнирите, улиците бяха чисти, а камъните под краката ми — непокътнати. Околните сгради представляваха смесица от стари и нови стилове — обикновени каменни стени и високи, тесни врати, комбинирани с изкусни метални и стъклени елементи. Еклектична картина, която ми беше толкова позната, колкото собственото ми тяло. Знаехме как да съхраним красотата на старинното сред тази на новото, без да отнемаме от чара на нито едно от двете.
Но не баща ми, а майка ми предизвика най-силните овации сред морето от поданици. Тя протегна ръце към ликуващия народ, докосвайки c усмивка на лице пръстите, устремени към нея. Наблюдавах с недоумение как хиляди очи се просълзяват само при вида ѝ, докато ласкави гласове повтарят като мантра името ѝ. Илира, Илира, Илира. Тя откъсна стрък переста трева от долния ръб на полата си и го пъхна зад ухото на едно малко момиченце. Илира, Илира, Илира.
Изтичах напред да настигна брат ми, Ризек, който беше с цели десет сезона по-голям от мен. Носеше имитация на броня, още не беше заслужил такава, ушита от кожата на убит Брониран, която символизираше общественото положение сред народа ни. Но дори имитацията го караше да изглежда по-едър, каквато беше и целта според мен. Брат ми беше висок, но слаб като вейка.
— Защо повтарят името ѝ? — попитах Ризек, мъчейки се да нагодя крачките си към него.
— Защото я обичат — отговори брат ми. — Също като нас.
— Но те дори не я познават — отбелязах.
— Вярно е — съгласи се той. — Но вярват, че я познават, а понякога това е достатъчно.
Пръстите на майка ми потъмняха от допира на толкова много протегнати, украсени ръце. На мен едва ли щеше да ми хареса да докосвам толкова много хора наведнъж.
Вървяхме обградени от войници в брони, които ни проправяха тясна пътека сред морето от човешки тела. Не че имахме нужда от помощта им — тълпата се разтваряше пред баща ми, сякаш я разрязваше с нож. Хората може и да не крещяха неговото име, но свеждаха глави в поклон, отмествайки погледите си от него. За пръв път виждах колко тясна е границата между страх и любов, между почит и обожание. Виждаше се ясно при родителите ми.
— Сайра — извика ме баща ми и аз се сковах, почти замръзнах на място.
Той се обърна към мен и направи знак да му подам ръката си и аз му я дадох, макар и неохотно. Баща ми беше от онези хора, на които просто трябва да се подчиняваш.
После ме завъртя към себе си, бързо и силно, изтръгвайки учуден смях от мен, и ме притисна към едната, облечена в броня страна на тялото си, сякаш тежах колкото перце. Озовах се толкова близо до лицето му, че усетих миризмата на билки и изгоряло, видях наболата по бузата му брада. Баща ми, Лазмет Ноавек, суверен на Шотет. Майка ми го наричаше „Лаз“, когато си мислеше, че никой не я чува, и му говореше с шотетска поезия.
Читать дальше