Вероника Рот - Смъртни белези

Но когато слезе от ховъра и се пресегна да докосне стръковете над главата му, Акос осъзна с недоумение, че не чува гласове, нито пък вижда гротескни образи.

Спря на място и огледа високата трева за следи от обичайните халюцинации. Но нямаше нищо такова.

— Акос! — изсъска Айджа.

Странно.

Той последва брат си до входната врата. Осех я отключи и всички се скупчиха във фоайето, за да съблекат палтата си. Но още щом вдиша въздуха в дома им, Акос усети, че нещо не е наред. Къщата им винаги ухаеше приятно като хляба, който баща им печеше сутрин в студените месеци, но сега миришеше на моторно масло и пот. Вътрешностите на Акос се усукаха като опънато въже.

— Татко — пророни той, докато Осех включваше лампата.

Айджа извика. Киси се задави. А Акос замръзна на място.

Във всекидневната им стояха трима мъже. Единият беше висок и слаб, вторият — още по-висок и широкоплещест, а третият — нисък и набит. И тримата носеха брони, които блестяха на жълтеникавата светлина от жар-камъните, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, но всъщност бяха много, много тъмносини. В юмруците си стискаха металните дръжки на мечове на потока, черните им пипала се увиваха около ръцете им от силата на потока в тях, свързвайки оръжията с ръцете им. Акос беше виждал подобни, но само у войниците, които патрулираха из Хеса. За какво им бяха нужни в дома на фермер и оракул?

Без да осъзнава, Акос знаеше истината: тези мъже бяха шотетци. Врагове на Тувхе, техни врагове. Хора като тях бяха отговорни за всяка запалена свещ пред паметника на загиналите в шотетското нападение. Те бяха белязали сградите на Хеса с пречупени образи, строшавайки стъклата им, бяха избили най-храбрите, най-силните, най-свирепите им воини, опечалявайки семействата им. Сред тях беше бабата на Акос, с ножа ѝ за хляб, както им разказваше баща им.

— Какво правите тук? — попита напрегнато Осех.

Всекидневната изглеждаше недокосната, възглавниците бяха все така подредени около ниската маса, пухеното одеяло беше скупчено до камината, където Киси обичаше да чете. От огъня бяха останали само мъждукащи въглени и въздухът вече изстиваше. Баща им мина пред тях, така че да ги скрие с тялото си.

— Жената я няма — обяви единият на спътниците си. — Къде ли се е дянала?

— Оракул — отвърна един от другите. — Трудни са за хващане.

— Знам, че говорите езика ни — обади се отново Осех, този път с по-твърд тон. — Престанете да бръщолевите, сякаш не ме разбирате.

Акос се намръщи. Не беше ли чул, че говорят за майка им?

— Много е опърничав този — коментира най-високият. Имаше златисти очи, забеляза Акос, досущ като разтопен метал. — Как се казваше?

— Осех — отговори най-ниският.

Цялото му лице беше осеяно с белези, малки резки във всички посоки. Кожата около най-дългата, до едното му око, беше набръчкана. Името на баща им звучеше грубо в устата му.

— Осех Кересет — рече златоокият, но този път прозвуча… различно. Сякаш внезапно бе проговорил с осезаем акцент, какъвто нямаше преди малко. Как е възможно? — Казвам се Вас Кузар.

— Знам кой си — отвърна Осех. — Не живея с глава, заровена в земята.

— Хванете го — нареди мъжът на име Вас и най-ниският се хвърли към баща им.

Киси и Акос отскочиха назад, а шотетският войник и баща им сплетоха ръце в борба. Осех стисна зъби. Огледалото във всекидневната се пръсна на парчета. После рамката на снимката от сватбения ден на родителите им върху полицата над камината се разцепи на две. Въпреки това шотетският войник успя да стисне бунтуващия се Осех в хватката си и да го отведе във всекидневната, оставяйки Айджа, Киси и Акос сами.

Най-ниският войник принуди баща им да коленичи и допря своя меч на потока до гърлото му.

— Задръж децата тук — нареди Вас на тънкия.

В този момент Акос си спомни за вратата зад тях. Хвана дръжката и я завъртя. Но докато я дръпне, някой грубо го стисна за рамото и шотетският войник го вдигна във въздуха с една ръка. Силна болка премина през рамото на Акос и той ритна крака на похитителя си. Шотетецът само се изсмя.

— Дребно тънкокожо момче — изплю войникът. — Мен ако питаш, с жалката ти рaca трябва да се предадете още сега.

— Не сме жалки! — оспори Акос.

Глупаво възражение, отговор на хлапак, който не знае как да спечели спор. Но поради една или друга причина той успя да прикове всички на място. Не само мъжът, стиснал ръката му, но и Киси, Айджа и Осех. Всички впериха погледи в Акос и — проклет дa бъде, лицето му откликна с най-неуместното изчервяване в целия му живот.