Вероника Рот - Смъртни белези

— В опасност си — обяви Бадха. — Време е за онова, на което съм те учила.

— Защо? — настоя Ори. — Идваш тук, измъкваш ме от клас, караш ме да оставя всичко и всички…

— Всички орисани са в опасност, не разбираш ли? Тук си прекалено уязвима. Трябва да се махаш.

— Ами Кересет? И те ли са застрашени?

— Не колкото теб.

Бадха сграбчи лакътя на Ори и я поведе към площадката на източното стълбище. Лицето на момичето беше в сянка и Акос не можа да види изражението ѝ. Но преди да свърне зад ъгъла, Ори обърна глава към него с разпиляна пред лицето ѝ коса, хватката на леля ѝ свличаше пуловера от рамото ѝ, разголвайки едната ѝ ключица.

Стори му се, че очите ѝ намериха неговите, ококорени и изпълнени със страх. Но не беше много сигурен. После някой извика името му.

Киси се зададе бързешком от единия учителски кабинет в центъра на сградата. Беше облечена в дебелата си сива рокля, на краката си носеше черни ботуши, а устата ѝ беше стисната.

— Ела с мен — нареди на брат си. — Викат ни в директорския кабинет. Татко пътува насам, ще го чакаме там.

— Какво… — подхвана Акос, но както често се случваше, тихият му гласец остана нечут.

— Хайде.

Киси бутна вратата, от която току-що бе излязла. Умът на Акос се луташе във всички посоки. Ори беше орисана. Всички светлини бяха угаснали. Баща им идваше да ги вземе. Ори беше в опасност. Той беше в опасност.

Киси го поведе по тъмния коридор. След това: отворена врата, запален фенер. Айджа се обърна към тях.

Директорът седеше срещу брат му. Акос не знаеше как се казва, наричаха го просто „директора“ и го виждаха само по време на изявления пред учениците или когато отиваше някъде. Акос не му обърна никакво внимание.

— Какво става? — попита той Айджа.

— Никой нищо не казва — отговори брат му, стрелвайки с поглед директора.

— Политика на училището е да оставяме подобни ситуации на преценката на родителите — заяви директорът.

Понякога съучениците им се шегуваха, че директорът имал машинни части вместо плът и ако го разпориш, ще се изсипят кабели. Поне такова впечатление създаваше, когато говори.

— И не можете да ни кажете за каква ситуация става дума? — попита го Айджа със същия тон, който майка им би използвала, ако беше там.

А къде е тя, между другото? зачуди се наум Акос. Баща им идваше да ги вземе, но никой не казваше нищо за майка им.

— Айджа — обади се Киси и шепотът ѝ успокои и двама им с Акос. Понякога имаше чувството, че излива думите си в жуженето на потока в него, укротявайки духа му.

Магията ѝ подейства още малко и директорът, Айджа, Киси и Акос се умълчаха, притаили дъх в очакване.

— Стана студено — коментира накрая Айджа.

Под вратата наистина се промъкваше течение, смразяващо глезените на Акос.

— Знам. Наложи се да прекъсна електрическото захранване — отвърна директорът. — Възнамерявам да изчакам, докато тръгнете, преди да го включа.

— Прекъснал сте захранването заради нас? Защо? — попита Киси със същия меден придумващ гласец, който използваше, когато искаше да остане до по-късно вечерта или да получи още един десерт. Върху родителите им нямаше подобен ефект, но директорът се разтопи като свещ. Акос направо очакваше да види локва восък под бюрото му.

— Само така можем да изключваме екраните при сигнал за тревога от Съвета — отвърна кротко директорът.

— Значи е имало сигнал за тревога — продължи с примамващ тон Киси.

— Да. Подаде го Председателят рано тази сутрин.

Айджа и Акос се спогледаха. Киси се усмихваше спокойно, сключила ръце върху коленете си. На тази светлина, с къдравата коса, обрамчила лицето ѝ, нямаше никакво съмнение, че е дъщеря на Осех. Баща им също можеше да получи всичко, което си поиска, с усмивки и думи, усмирявайки хора, сърца, разговори.

Тежък юмрук заблъска по вратата на кабинета и избави восъчния човек от пълно разтапяне. Акос знаеше, че е баща му, защото при последния удар дръжката на вратата падна, тъй като металната пластина, която я прикрепяше към дървото, се сцепи през средата. Беше загубил контрол над себе си и дарбата му го демонстрираше. Баща им все поправяше разни неща, но в половината случаи той самият беше причината да се счупят.

— Извинете — смотолеви Осех, като влезе в стаята.

Върна валчестата дръжка на мястото ѝ и проследи пукнатината с върха на пръста си. Металът се спои и пластината cтанa почти като нова, макар и с леко грапав белег през средата. Майка им твърдеше, че невинаги поправя нещата безупречно и кухнята им беше пълна с доказателства — леко криви чинии, дръжки на чаши с щръкнали ръбове.