Вероника Рот: Смъртни белези

— Значи си видяла ориста им. Ориста на Ноавек.

Тя кимна.

— Само на сина и дъщерята. Ризек и Сайра. Той е по-големият от двамата, момичето е на твоите години.

Беше чувал имената им и преди, заедно с разни нелепи слухове. Някои разправяха, че от устите им излизала пяна, държали очите на враговете си в буркани, а ръцете им, от китките до раменете, били изписани с черти за животите, които са отнели. Е, май последното не звучеше толкова нелепо.

— Понякога е лесно да разбереш природата на някои хора — подхвана с мек тон майка му. — Ризек и Сайра са деца на тиранин. Баща им, Лазмет, е син на жена, избила собствените си братя и сестри. Насилието се пренася от поколение на поколение. — Тя люшна глава и тялото ѝ я последва, клатейки се напред-назад. — А аз виждам всичко. Всичко.

Акос хвана ръката ѝ и я стисна.

— Съжалявам, сине — пророни тя.

Акос не знаеше дали съжалява, задето му е казала толкова многo, или за нещо друго. Всъщност нямаше никакво значение.

Двамата постояха така мълчаливо, заслушани в новинарската емисия. Незнайно как най-тъмната нощ беше станала още по-тъмна.

— СЛУЧИ СЕ ПОСРЕД НОЩ — КАЗА ОЗНО, ИЗДУВАЙКИ ГЪРДИ. — Имах една драскотина на коляното, която започна да ме щипе. Докато отметна завивката, вече я нямаше.

Класната стая имаше една извита стена и две прави. В центъра ѝ беше разположена голяма пещ, заредена с жар-камъни, а учителката им все крачеше около нея със скърцащите си ботуши, докато им преподаваше. Понякога Акос броеше колко кръга ще направи за един час. Винаги бяха много.

Около пещта бяха наредени метални столове със стъклени екрани пред тях, поставени косо като плот на маса. Сега всичките светеха, готови да им покажат урока за деня. Само че учителката им още я нямаше.

— Покажи ни де — подкани го Риха, една от съученичките им. Тя винаги носеше шалове, избродирани с карти на Тувхе, както подобаваше на един истински патриот, и на никого не се доверяваше лесно. Чуеше ли нечие твърдение, бърчеше нос, докато не ѝ поднесяха доказателство.

Озно извади джобно ножче и поряза палеца си. От раната шурна кръв, но макар и в другия край на стаята, Акос видя, че кожата му започва да се затваря като цип.

Всеки получаваше своята дарба от потока, навършеше ли определена възраст, когато тялото му започнеше да се изменя — а ако съдеше по дребната си фигура, макар и на четиринайсет сезона, Акос нямаше скоро да се сдобие със своята. Понякога дарбите се предаваха по наследство, друг път — не. Едни бяха полезни, други — не. Тази на Озно определено беше от първите.

— Невероятно — възхити се Риха. — Нямам търпение да получа и моята. Усещал ли си каква ще е твоята, преди да се прояви?

Озно беше най-високото момче в класа им и винаги като приказваше с някого, заставаше близо до него, за да подчертае този факт. За последно говори с Акос миналия сезон, а като си тръгваха, майката на Озно коментира:

— Уж е орисан, а виж какъв е дребосък.

— Добро момче е — отвърна ѝ Озно.

Но Акос не беше „добро момче“, просто всички така описваха затворените хора.

Озно преметна ръка през облегалката на стола си и отметна кичур от тъмната си коса от очите си.

— Баща ми разправя, че колкото по-добре познаваш себе си, толкова по-подготвен ще си за дарбата си.

Риха кимна утвърдително и плитката ѝ се люшна по гърба ѝ. Акос беше готов да се обзаложи, че двамата с Озно ще станат двойка до края на сезона.

В този момент екранът до вратата примигна и се изключи. Всички лампи в стаята угаснаха, изчезна и светлината от коридора, която допреди малко проникваше изпод вратата. Думите на Риха замръзнаха върху устните ѝ. Акос чу силен глас откъм коридора. И скърцането на собствения му стол, докато се избутваше назад с него.

— Кересет…! — изшушука предупредително Озно.

Акос обаче не знаеше защо се страхува да надникне в коридора. Може би се боеше, че нещо ще изскочи от мрака и ще го ухапе.

Отвори врататa, колкото тялото му да мине през пролуката, и се показа в тесния коридор. Сградата беше кръгла, като повечето сгради в Хеса. Учителските кабинети се намираха в центъра, а класните стаи — по периферията на кръга. Разделяше ги коридорът. Без светлини беше толкова тъмно, че той виждаше единствено благодарение на аварийните фенери, горящи в оранжево на върха на всяко стълбище.

— Какво става?

Веднага разпозна гласа — Ори изникна в оранжевото сияние до източното стълбище. Пред нея стоеше леля ѝ Бадха, по неспретната, отколкото някога я е виждал: около лицето и висяха кичури коса, измъкнали се от кока ѝ, а копчетата на жилетката ѝ бяха закопчани накриво.