Вероника Рот - Смъртни белези

Майка му отваряше тенекиени кутии със сушени билки. Акос предположи, че ще прави успокояващ чай, за да им помогне да заспят, но тя отиде до килера в коридора да вземе бурканчето с тихоцвет, което държеше на най-горната полица, далеч от детски ръце.

— Реших урокът ни тази вечер да е по-специален — обяви Сифа.

Когато го учеше за ледоцветите, Акос я възприемаше като „Сифа“, а не като „мама“. Преди две години на шега бе започнала да нарича вечерните им разговори на по чай „уроци“, но сега звучеше сериозно. Макар че Акос трудно преценяваше настроенията ѝ.

— Вземи една дъска за рязане и ми накълцай малко корен от харва — помоли тя, нахлузвайки ръкавици. — И преди сме използвали тихоцвет, нали?

— Да, в сънотворния еликсир — отговори Акос.

После застана от лявата ѝ страна с дъска за рязане, нож и прашен корен от харва, който имаше неприятен белезникав цвят и фин мъх по повърхността си.

— И релаксиращата отвара — добави тя. — Май ти казах, че един ден ще ти е полезна за сбирките с приятели. Когато пораснеш.

— Да, каза ми — потвърди Акос. — И тогава натърти на „когато пораснеш“.

Единият край на устата ѝ се изви нагоре. В повечето случаи това беше единствената усмивка, на която можеха да се надяват от страна на майка си.

— Със същите съставки, които порасналият ти „аз“ би използвал за релаксираща отвара, можеш да приготвиш и отрова — обясни тя със сериозно изражение. — Само трябва да удвоиш дозата тихоцвет и да намалиш наполовина тази на корена от харва. Разбра ли?

— Защо… — понечи да попита Акос, но тя вече беше сменила темата.

— Е — подхвана майка му, изсипвайки едно листенце от тихоцвета върху собствената си дъска за рязане. Макар и изсъхнало, то си оставаше все така червено и беше голямо колкото палеца ѝ. — За какво си се умислил тази вечер?

— За нищо — отвърна Акос. — Добре де, за това, че хората ни зяпаха на церемонията за Цъфтежа.

— Орисаните са им безкрайно интересни. Ще ми се да те успокоя, че някой ден ще спрат да зяпат — въздъхна тя, — но се боя, че ти… ти винаги ще привличаш вниманието им.

Искаше му се да я попита какво има предвид с това „ти“, но внимаваше какво говори по време на уроците им. Зададеше ли грешния въпрос, майка му веднага прекратяваше вечерния им разговор. Зададеше ли правилния, рискуваше да узнае неща, които не бива да узнава.

— Ами ти? — попита я вместо това. — Ти за какво си се умислила?

— Хм. — Майка му кълцаше с плавни, отмерени движения и ножът ѝ потропваше монотонно по дъската. И той самият започваше да се усъвършенства, макар че от време на време отрязваше по-големи късчета, отколкото трябваше. — Тази вечер ме преследват мисли за семейство Ноавек.

Краката ѝ бяха боси, пръстите и се бяха свили от студа. Крака на оракул.

— Управляващото семейство на Шотет — поясни тя. — Земята на нашите врагове.

Шотет бяха народ, не планета-нация. Прочут със свирепата си, варварска природа. Бележеха с линии по ръцете си всеки отнет живот и обучаваха дори децата си в изкуството на войната. Живееха отвъд голямата равнина с переста трева на Тувхе, планетата на Акос и семейството му, макар че Шотет не я наричаха така, нито пък себе си — „тувхийци”. Същата переста трева дращеше по прозорците и на техния дом.

Баба му, майката на баща му, бе загинала в едно от шотетските нападения, въоръжена само с нож зa хляб, по думите на баща му. Хеса още носеше белезите от жестокостта на шотетите — имената на жертвите бяха изсечени в ниски каменни степи, строшените прозорци бяха закърпени, вместо сменени, а пукнатините в тях още се виждаха.

Делеше ги само равнина от переста трева. Понякога имаше чувството, че са на един хвърлей разстояние от тях.

— Знаеше ли, че родът Ноавек е орисан? Също като теб, брат ти и сестра ти — продължи Сифа. — Някога оракулите не са виждали орис в тяхната кръв, случи се по мое време. И тогава Ноавек придобиха власт над шотетското правителство, взеха контрола и е в ръцете им до ден-днешен.

— Не знаех, че е възможно ново семейство най-неочаквано да получи орис.

— Е, тези от нас, които са надарени да виждат в бъдещето, не определяме кой ще се сдобие с орис — обясни майка му. — Виждаме бъдещето на стотици , възможния развой на живота им. Но ориста е нещо, случващо се на определен човек във всеки вариант на бъдещето, което ни е отредено да видим, а това е рядкост. Самата орис определя кое ще е орисаното семейство, не обратното.

Акос никога не го беше възприемал по този начин. Хоратa смятаха, че оракулите раздават орис като подаръци на отбрани, важни личности, а се оказваше, че е точно обратното. Ориста беше тази, която отрежда важно значение на определени семейства.