Вероника Рот: Смъртни белези

Ховърът се изкачи по каменистия хълм на Хеса, най-стария град на планетата нация — Тувхе, както я наричаха всички, освен враговете им, чиито другосветски езици трудно произнасяха името ѝ. Половината от тесните къщи бяха затънали в снежни преспи. Почти всички бяха празни. Защото всеки уважаващ себе си жител на града щеше да е в храма тази вечер.

— Видя ли нещо интересно днес? — обърна се баща им към тяхната майка, заобикаляйки с ховъра един щръкнал към небето ветромер, който се въртеше бясно около оста си.

Тонът в гласа му подсказа на Акос, че говори за виденията ѝ. Всяка планета в галактиката имаше по три оракули: един изгряващ, един установен, каквато беше майка им, и един залязващ. Акос не разбираше какво точно значи това, освен че потокът шепнеше за бъдещото в ухото на майка му и половината народ я почиташе.

— Май мярнах сестра ти онзи ден… подхвана майка им. — Но едва ли ще се зарадва, ако разбере.

— Знаеш, че според нея към бъдещето трябва да се подхожда с полагаемото му се уважение.

Погледът на майка им обходи Акос, Айджа и Киси.

— Така ми се пада, щом се омъжих за син на военни — отбеляза тя накрая. — Твоето семейство държи всичко да протича по протокол, дори дарбата ми да чувам потока.

— В случай че си забравила, противно на очакванията на моето семейство аз избрах да стана земеделец, а не капитан от армията — отбеляза баща им. — Пък и сестра ми не иска да те засегне, просто дарбата ти я смущава, това е.

— Хмм — провлачи майка им, загатвайки, че не е само това.

Киси започна да си тананика някаква мелодия, която Акос беше чувал и преди, незнайно къде. Сестра му гледаше през прозореца — без да обръща внимание на препирнята между родителите им, която секна само след миг и в кораба остана само нейният глас. Баща им често казваше, че Киси въздейства успокояващо на околните.

Храмът бе осветен и отвътре, и отвън, от сводестия му вход висяха низове от фенери, големи колкото юмрука на Акос. Множество ховъри с ленти цветна светлина около дебелите им корпуси бяха паркирали на групички по склоновете или се рояха около сводестия покрив на храма, търсейки място за кацане. Майка им знаеше всички тайни кътчета в района и насочи баща им към едно тъмно ъгълче до трапезарията, откъдето ги поведе на бегом към страничната врата, отваряйки я трудно, дори с две ръце.

Тръгнаха по сумрачен, каменен коридор с килими, толкова протрити, че чак прозираха, минаха покрай ниския, осветен от свещи паметник на тувхийците, загинали при нападението на шотетите, станало още преди Акос да се роди.

Той забави крачка да погледа мъждукащите свещи. Айджа го хвана за рамото изотзад и той подскочи, но веднага щом осъзна кой го е стреснал се изчерви до уши. Айджа боцна с пръст бузата му и се засмя:

— Мога да си представя колко си червен дори в тъмното!

— Млъквай! — извика Акос.

— Айджа — нахока го майка им. — Не се закачай с брат си.

Казваше го непрекъснато. Акос имаше чувството, че вечно ще намери за какво да се изчерви.

— Просто се шегувах…

Стигнаха до Пророческата зала в центъра на сградата, пред която се беше струпала тълпа. Всички събуваха ботушите си, събличаха палтата си, оправяха косите си, сплескани от качулките им, и топлеха с дъх премръзналите си пръсти. Семейство Кересет струпа палтата, очилата, ръкавиците, ботушите и маските си за лице в една тъмна ниша под лилавия прозорец с тувхийския символ на потока. Точно се обръщаха към Пророческата зала, когато Акос чу познат глас.

— Айдж!

Ори Редналис, най-добрата приятелка на Айджа, тичаше към тях по коридора. Беше върлинеста, с недодялани движения, стърчащи колене и лакти и вечно рошава коса. Акос за пръв път я виждаше с рокля, но дори тази приличаше на официална военна униформа с тежкия си, лилаво червеникав плат и копчета на раменете.

Кокалчетата на пръстите ѝ бяха почервенели от студ. Тя заби пети пред Айджа.

— Ето те и теб. Трябваше да изтърпя две от тирадите на леля ми по адрес на Съвета и главата ми ще се пръсне.

Акос беше чувал леля ѝ да роптае бурно, че Съветът, законодателното тяло на галактиката, възприемал Тувхе просто като ферма за ледоцвет и омаловажавал нападенията на Шотет, наричайки ги „граждански диспути“. Донякъде имаше право, но него открай време го смущаваха брътвежите на възрастните. Просто не знаеше какво да отвърне.

— Здравейте, Осех, Сифа, Киси, Акос. Честит Цъфтеж. Хайде, да вървим, Айдж — изстреля на един дъх всичко Ори.