Вероника Рот - Смъртни белези

Борба, крясъци, вопли. Всички ужасни звуци се сляха в ушите на Акос. И той заблъска безполезно бронята, покриваща ребрата на Вас. Ударите накараха ръката му да запулсира от болка. Белязаният войник дойде и го хвърли на пода като чувал с брашно. После стъпи с ботуш върху лицето му и го натисна. Акос усещаше стърженето на песъчинки по кожата си.

— Татко! — изкрещя Айджа. — Татко!

Акос не можеше да помръдне главата си, но като вдигна очи, видя баща си на земята между стената и вратата. Лакътят му беше извит назад под странен ъгъл, а около главата му като ореол се разливаше кръв. Киси коленичи до Осех и треперещите ѝ ръце закръжаха над раната в гърлото му. Вас стоеше над нея с окървавен нож.

Акос се вцепени.

— Остави го да стане, Сузао — нареди Вас.

Сузао, войникът, който беше стъпил върху лицето му, махна крака си и го вдигна от земята. Акос не можеше да откъсне очи от тялото на баща си, от гърлото му, чиято кожа се беше разцепила като масата във всекидневната, от огромната локва кръв около него — как бе възможно човек да има толкова много кръв в тялото си? — и тъмния ѝ, оранжево-червеникаво-кафяв цвят.

Вас още държеше окървавения нож. Ръцете му бяха мокри.

— Готови ли сме, Калмев? — попита високият шотетец.

Той изръмжа в отговор. Беше сложил метална скоба около китките на Айджа. Ако брат му преди се съпротивляваше, то силите му се бяха изчерпали и сега се взираше безизразно в баща им, проснат на пода във всекидневната им.

— Благодаря, че ми отговори кой от тези двамата търсим — каза Вас на Акос. — Май и двамата ще дойдете с нас заради ориста си.

Сузао и Вас обградиха Акос и го блъснаха напред. Той им се изплъзна в последния момент, падна нa колене до баща си и докосна лицето му. Осех беше топъл и лепкав на допир. Очите му още бяха отворени, но животът ги напускаше с всяка изминала секунда като вода, изтичаща през канала. Те се преместиха към Айджа, тласкан навън от шотетските войници.

— Ще го върна у дома — обеща Акос, разтърсвайки леко баща си, за да го погледне. — Кълна се.

Акос не беше до баща си, когато животът най-накрая го напусна. Бешe сред перестата трева, в ръцете на врага.

БЯХ САМО НА ШЕСТ СЕЗОНА, КОГАТО ОТИДОХ НА ПЪРВОТО си странство.

Като излязох навън, очаквах да ме облее слънчева светлина. Вместо това се озовах в сянката на странстващия кораб, надвиснал като гигантски облак над цял Boa, столицата на Шотет. Корабът беше продълговат, със заоблен нос, покрит с нечупливо стъкло. Обкованият му с метал корем беше очукан от поне десетилетие космически полети, но някои от застъпващите се панели бяха по-лъскави, видимо подновени. Скоро щяхме да влезем в него като сдъвкана храна в стомаха на гигантски звяр. Близо до задните двигатели се намираше отворената рампа, по която щяхме да се качим на борда му.

Повечето шотетски деца получаваха правото да отидат на първото си странство, най-важния ни ритуал, щом навършеха осем сезона. Но като дете на суверена, Лазмет Ноавек, аз се подготвях да тръгна на първото си галактическо пътешествие два сезона по-рано. Щяхме да следваме космическия поток по периферията на галактиката, докато не се оцвети в тъмносиньо, а след това да кацнем на някоя планета за лов на отпадъци — втората част от ритуала.

По традиция суверенът и семейството му влизаха първи в странстващия кораб. Поне такава беше традицията, откакто баба ми, първата предводителка на Шотет от рода Ноавек, я беше въвела.

— Косата ме сърби — заявих на майка ми, потупвайки с пръст стегнатите плитки от едната страна на главата ми. Бяха само няколко, изтеглени назад и завити, така че да не ми влиза косата в очите. — Какво ѝ беше на обичайната ми прическа?

Майка ми се усмихна. Беше облечена в рокля от переста трева, дългите стръкове се преплитаха по корсета нагоре и обрамчваха лицето ѝ. От менторката ми Отега знаех, че шотетците засадили океан от переста трева между нас и враговете ни, тувхийците, за да попречат на набезите им в земите ни. Сега майка ми почиташе находчивостта им с роклята си. Изобщо всяка нейна постъпка беше отражение на историята ни.

— Днес — обясни ми тя — повечето шотетци ще те зърнат за пръв път, да не говорим за останалата част от галактиката. Последното, което искаме, е да зяпат косата ти. Прибирайки я по този начин, я правим незабележима. Разбра ли?

Не разбирах, но спрях да упорствам. Вместо това се загледах в косата на майка ми. Беше тъмна, също като моята, но различна на вид. Докато нейната беше толкова къдрава, че пръстите и се оплитаха в нея, моята беше достатъчно права, че да им се изплъзва.