Вероника Рот - Смъртни белези

— КЪДЕ ОТИВАМЕ?

Тичах след майка ми по коридорите, а отражението ми в изсъсканите им подове беше просто тъмен силует. Тя вървеше пред мен с изправен гръб, вдигнала полите си с ръце. Винаги изглеждаше елегантно. Носеше рокли с вложени в бюстиетата люспи от Брониран, но покрити с ефирен плат, които ги караше да изглеждат леки като въздуха. Винаги изписваше съвършено клепачите си и краищата на миглите ѝ изглеждаха още по-дълги. И аз опитах веднъж, но ръката ми не беше достатъчно стабилна, за да изрисувам линията наведнъж, затова ми се налагаше да спирам на всеки няколко секунди, пуфтейки от болка. Вече предпочитах семплия стил пред изисканите тоалети — свободни, невталени рокли и обувки без връзки, панталони без закопчаване и пуловери, покриващи по-голяма част от кожата ми. Наближавах девет сезона и бях оставила зад гърба си лекомислието.

Болката се беше превърнала в неразривна част от живота ми. Дори ежедневните действия ми отнемаха двойно повече време, защото ми се налагаше да спирам, за да си поема дъх. Вече никой не ме докосваше, за това правех всичко сама. Изпробвах слаби лекарства и отвари от други планети с напразната надежда, че ще потиснат дарбата ми, но винаги ми се гадеше от тях.

— Тихо — предупреди ме майка ми, долепяйки показалец до устните си.

Отвори една врата и излязохме на площадката за кацане на покрива на имението ни. В средата ѝ, като птица, отпуснала криле по време на полет, ни чакаше транспортен кораб с отворени врати. Майка ми се огледа веднъж, после ме хвана за рамото — покрито с плат, за да не нараня някого — и ме издърпа към летателния съд.

Като се качихме, ме настани на една от седалките и ме закопча здраво с предпазните колани през скута и гърдите.

— Отиваме да се видим с някого, който може би е в състояние да ти помогне — обясни ми накрая.

Табелата на вратата гласеше „Д-р Дакс Фадлан“, но той ми каза да му викам Дакс. Предпочитах доктор Фадлан. Родителите ми ме бяха възпитали да се държа уважително към хора, имащи власт над мен.

Майка ми беше висока, с дълга шия, вечно извита напред, сякаш напомняше постоянен поклон. В момента сухожилията по врата ѝ изпъкваха и виждах как вените ѝ пулсират под фината ѝ кожа.

Очите на доктор Фадлан постоянно се връщаха към ръката на майка ми. Резките за животите, които бе отнела, се виждаха, но върху нейното тяло дори те изглеждаха красиво, а не варварски. Всички линии бяха прави, разположени на равни интервали. Едва ли отирец като доктор Фадлан приемаше често шотетци в кабинета си.

На странно място бях попаднала. Като пристигнахме, ме сложиха в стая с цял куп непознати предмети. Поиграх си с някои от малките фигурки, както едно време играехме с Ризек вкъщи: подредих ги в боен ред и ги пратих на битка с великана — пухкава плюшена играчка, захвърлена в единия ъгъл на стаята. След около час доктор Фадлан ме покани да изляза, видял бил достатъчно. Само че аз не бях направила още нищо.

— Осем сезона е малко рано, разбира се, но съм виждал и по-малки деца да проявяват дарбата си — обясни докторът на майка ми. Болката ме удари и се опитах да дишам учестено, както учеха шотетските войници, наложеше ли се да им шият някоя рана без лек за болката. Гледала съм ги на видеозаписи. — Обикновено се случва при необикновени обстоятелства като защитна мярка на организма. Имате ли представа какви са били в нейния случай? Би ни помогнало да разберем защо се е отключила точно тази дарба.

— Както ви казах в началото — отвърна майка ми, — не знам.

Но лъжеше. Бях ѝ разказала какво ми е причинил Ризек, но не смеех да ѝ противореча точно сега. Майка ми никога не лъжеше без причина.

— Е, за жалост, Сайра не просто започва да развива дарбата си — обясни доктор Фадлан. — Смея да твърдя, че наблюдаваме пълната ѝ проява. А това е доста обезпокоително.

— В какъв смисъл?

Не вярвах, че майка ми може да изпъне гърба си повече, но ето че ме опроверга.

— Потокът тече през телата на всички ни — поясни деликатно докторът. — Подобно на течен метал, вливаш, се в леярски калъп, той придобива различна форма във всеки от нас, проявява се по различни начини. С развитието на човек промените могат да повлияят на калъпа, изменяйки по този начин дарбата. Но повечето хора обикновено не преминават през толкова фундаментални промени.

Доктор Фадлан нямаше резки по ръката си и не говореше езика на откровенията. Около устата му имаше дълбоки бразди, които ставаха още по-дълбоки, погледнеше ли към мен. Но с майка ми имаха почти еднакъв цвят на кожата, а това говореше зa общ произход. И това нямаше нищо изненадващо — през вените на много шотетци течеше смесена кръв. Моята кожа например беше средно тъмна, почти златиста на определена светлина.