Чу женски писък и забърза натам по дълъг коридор, който свързваше пристройката с главната къща. Видя някаква фигура в син халат да изчезва зад ъгъла, а след няколко стъпки се натъкна на тялото на жена.
Коленичи до нея. Беше Алисандра, лежеше сред локва кръв. Стомахът му се сви. За миг се зачуди защо е толкова отчаян. Бяха любовници някога, но това бе връзка на привличане, не на любов. Тя беше агент на Пъг и щеше да го убие без угризение, ако й бяха заповядали. При все това го жегна тъга, щом видя трупа й, лицето й, замръзнало в маска на изумление и объркване. Нежно затвори очите й и се изправи.
После затича към ъгъла, след мъжа в синьо.
Каспар стоеше, плувнал в пот, след като се беше сразил с двама Черни убийци, които явно бягаха, било от Томас или от талноя.
И двамата бяха тежко ранени, което му позволи да се справи бързо с тях, макар че все пак беше рисковано. Димът беше опърлил дробовете му и едва можеше да си поеме дъх. Знаеше, че от твърде много вдишан дим се умира, и вече се чудеше дали неговата смърт ще е точно от това.
Изхрачи кръв и погледна двете мъртви фигури в черно. Убийците изглеждаха страховито и бяха добри бойци, но и Каспар бе добър. Тъкмо охотата им да умрат в служба на своя господар ги правеше толкова опасни. Разбира се, това, че бяха побягнали, доказваше, че не са съвсем лишени от разум.
Талноят се появи пред очите му и Каспар извика:
— Ела тук!
Съществото се отзова на гласа му и едва сега Каспар осъзна, че трябваше да го докосне само веднъж — когато надене пръстена, — за да го постави под своя команда. Беше логично: щеше да е невъзможно командир да тича из цялото бойно поле и да пипа един по един всеки талной под командата му.
— Последвай ме — заповяда Каспар и двамата тръгнаха да търсят още нашественици.
Каспар се мъчеше да намери изход от дългия коридор на вилата — пушеците бяха смалили видимостта до няколко стъпки. Съвзе се и каза на талноя:
— Ако падна, вдигни ме и ме отнеси някъде на безопасно.
Най-сетне видя изход и забърза натам. Мислеше си, че ще се озове на склона, водещ към ливадата, но вместо това гледаше централната градина.
Дворът изпъкваше в рязък контраст с обкръжаващите го овъглени сгради. Пламъците по някакъв начин не бяха засегнали зеленината, нито малките езерца, но валмата пушек и тук бяха гъсти.
Каспар спря да реши кой път изглежда най-обещаващ за безопасен изход от горящата сграда. За миг се почувства освободен от вълните горещина, които го бяха обливали вътре. Помисли да остане в средата на градината, да се потопи в някое от езерата и да изчака огъня да догори, но изведнъж го обзе паника и той осъзна, че пръстенът започва да му въздейства. Тъкмо се канеше да го свали, когато посоката на вятъра се промени и го лъхна лютив дим. Докато обмисляше накъде да тръгне, от облака спокойно пристъпи фигура.
В първия миг Каспар си помисли, че е Томас, защото мъжът бе много висок, но щом се приближи, Каспар видя, че не е толкова широкоплещест като приятеля на Пъг. Косата му беше руса и падаше свободно на раменете. Очите му бяха яркозелени и блестяха от сълзите, причинени от пушека. Не изглеждаше на повече от двадесет и пет години. Беше облечен в светлосин халат. Каспар осъзна, че това е същият мъж, който бе изчезнал зад ъгъла няколко мига преди той да намери тялото на Алисандра.
Мъжът се усмихна и каза:
— Каспар! Каква неочаквана изненада.
Каспар се стъписа — никога досега не беше виждал този човек.
После очите на мъжа се спряха върху талноя и той каза:
— Чудесно! Къде ли не го търсих това нещо. — Пристъпи напред. — Ще те облекча от него веднага.
Едва сега Каспар осъзна кой е това.
— Варен!
Чародеят се ухили.
— Харесваш ли новото ми аз? Онази развратница, която се опита да ме убие — лейди Роуена, — ми напомни за удоволствия, които не бях изпитвал от години. — Усмивката му се разшири. — Затова реших, че едно по-младо тяло ще е идеално, за да ме приведе в по-добро настроение. Умирането често е болезнено! — Посочи над рамото му. — Странно обаче, натъкнах се преди няколко минути на нея и трябва да кажа, че изглеждаше доста по-добре, отколкото последния път, когато я видях да виси на стената ми — е, твоята стена беше, строго казано; цитаделата беше все пак. Много объркана изглеждаше защо я убивам. Не можех да реша дали е по-забавно да я оставя да умре, без да разбере, или да й го кажа. Тъжно ми е да го кажа, но докато го реша, тя вече беше умряла.
— Защо?
— Защото ми беше забавно да видя как умира — отвърна магьосникът. — Но това е проблемът със смъртта: умрат ли, забавлението спира! Изтезаването на труп не е забавно. Има заклинания, които могат да връщат хора, но… ами, съживените не са толкова възприемчиви на болка като живите. Можеш да ги накараш да правят какви ли не забавни неща, но страданието просто май е извън възможностите им. — Изгледа меча в ръката на Каспар и добави: — Ти май си сменил съюзниците.
Читать дальше