Реймънд Фийст - ВОЙНАТА НА МРАЧНИЯ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

Той продължи да се издига, докато не усети, че въздухът се разрежда и става студен. Създаде около себе си защитен балон, който обаче нямаше да издържи дълго, и продължи нагоре, докато не видя извивката на планетата.

Тъгуваше, защото бе живял години на Келеуан. Цураните бяха уникални. Притежаваха съвкупност от най-лошите и най-добрите човешки черти. Можеха да са жестоки и кръвожадни, но също така бяха щедри и честни и бяха готови да загинат за каузата си. Освен това знаеха да обичат.

Нещо в Черния купол се размърда. Пъг използва магическото си зрение, което бе усъвършенствано след престоя при дасатите, и видя в сферата толкова ужасяващи сцени, че едва сдържа гнева си.

Стотици воини на варнини влачеха мрежи с умиращи и мъртви цурани. Тунелът, който водеше към Омадрабар, отстоеше на фиксирано разстояние от ръба на сферата, така че след нейното уголемяване воините трябваше да покрият една и съща дистанция. Ямата вече бе широка стотици мили. Пъг усети, че в нея нещо се движи.

Накор гледаше отнесено. Хрумна му, че след като е мъртъв, е загубил интерес към всичко освен към задачата си. Чудеше се дали трябва да съжалява, защото си спомняше, че като жив беше много любопитен. После усети, че няма време за размисъл. Господарят на ужаса използваше силите си, за да източи живота от всичко наоколо. Неговите воини и жреци падаха в ямата и умираха, преди да стигнат дъното. Фигурата му беше мъглява и размита, но изведнъж се превърна в нещо кошмарно.

Изглеждаше величествено, точно както си го представяше Накор. Имаше високо поне тридесет стъпки тяло с човешка форма. Само краката бяха с обърнати стави, като на козел или кон. Главата беше без черти, макар че като че ли се забелязваха уши. Около челото му сияеше сребриста светлина, осеяна със златисти пламъци, образуващи демонична корона. Очите му бяха като два пламтящи въглена.

От гърба му изникнаха две сенчести крила, които трябваше да го издигнат през тунела към Келеуан.

Накор излезе от скривалището си и прекрачи тялото на Лесо Варен.

Господарят на ужаса се изстреля нагоре и ямата изведнъж стана тиха и пуста. След това се чу трясък, сякаш в тунела се бяха сблъскали някакви огромни неща. Накор се приготви.

Десетте хиляди бронирани фигури се спуснаха на каменния под, където допреди мигове бушуваше море от дасатска жизнена енергия. Древните божества се завръщаха. Щом докоснеха земята, броните им избухваха в различен цвят — сребърно, зелено, златно — и душите им се освобождаваха. Едно време Накор щеше да се възхити на подобна гледка, но сега само гледаше. Разбираше, че неговата роля свършва.

Вдигна кристала с една ръка — знаеше, че това ще е последното му действие — и го чукна с показалеца на другата, като дете, играещо на топчета. Богоубиецът се понесе нагоре, като изсмукваше енергията на тунела зад себе се.

Господарят на ужаса нямаше да се върне на Омадрабар. Най-сетне беше напуснал втората реалност. На практика Мрачният бог на дасатите беше мъртъв.

Накор седна и усети как съзнанието му се оттегля някъде. Последната му мисъл беше, че е живял много интересно.

Нещо идваше!

Пъг се съсредоточи върху Черния купол. Господарят на ужаса минаваше през прохода от Омадрабар на Келеуан! Каквито и времеви разчети да си беше правил, бяха напълно погрешни. Не разполагаше със седмици или дни за подготовка. Чудовището щеше да пристигне всеки момент…

Използва всичките си сетива, за да намери слабост в сферата. Не можеше да открие. Ако имаше достатъчно дни за проучване и Миранда, която се бе измъкнала от първия купол, беше тук, заедно може би щяха да открият начин да го спрат. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че дори с всичкото време на света пак може да не успее. Оставаше му само един избор, избор, който бе отрекъл от самото начало. Стегна се и започна да манипулира енергиите около себе си.

Насочи съзнанието си към космоса и откри каквото търсеше. Изрече най-сложното и могъщо заклинание, което беше създал — никога не беше предполагал, че ще го използва.

Около Келеуан обикаляше една луна, в перфектна орбита, определена от гравитацията на планетата и слънцето. Пъг наруши този баланс.

На милиони мили в космоса точно пред луната се появи огромен разлом, а неговият близнак се отвори във върха на Черния купол. Пъг се спусна до портала към Мидкемия — знаеше, че трябва да действа бързо. Трябваше да го затвори, защото иначе щеше да обрече родината си на същата съдба като Келеуан.