Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Погледът на Дара отново падна върху убитите мъже и за пръв път се почувства истински, дълбоко предаден. Как бе могла Нахри да даде нещо толкова могъщо, толкова скъпоценно на мъж, когото с очите си бе видяла да убива собствените й съплеменници?

Преглътна, потискайки бушуващите си чувства.

— Къде са те? — попита, мъчейки се да овладее треперенето в гласа си.

— Бану Нахида, къде са те? — настоя, когато не получи отговор.

Тя посочи езерото с разтреперана ръка.

— Скочиха.

— Какво са направили?

Дара се озова до парапета за миг. Не видя нищо, освен черна вода под себе си.

— Скочиха. — Гласът на Маниже беше горчив. — Опитах се да я убедя, ала онзи джин държи ума й в ноктите си.

Дара се свлече на колене. Вкопчи се в каменния парапет и вниманието му беше привлечено от някакво движение, малки вълнички и водовъртежи, блещукащи в черното езеро.

Той изпусна дъха си.

— Водата се движи — прошепна.

Приведе се напред, загледан в далечината. Несъмнено една нахидска лечителка можеше да преживее подобен скок. Ако бе скочила достатъчно далече от скалите, ако се беше приземила както трябва…

Надежда и скръб се бореха в гърдите му. Създателю, моля те… нека е жива. Не го беше грижа дали щеше да го посрещне с кама в гърдите; след тази нощ част от него щеше да приветства това. Ала историята на Нахри не можеше да свърши по този начин.

Изправи се несигурно на крака.

— Ще я намеря.

Маниже го сграбчи за китката.

— Спри.

Безстрастната дума, изречена така, както някой би дал заповед на животно, разкъса крехкия контрол, който Дара имаше над чувствата си.

— Направих всичко, което поиска от мен! — извика задавено, отскубвайки се от хватката й. — Бях твоят афшин. Убих враговете ти и оплисках дома ни с кръв. Можеш да ми дадеш няколко мига, за да открия дали тя все още е жива.

Очите на Маниже лумнаха от ярост, ала гласът й си остана хладен.

— Не Нахри е важна точно сега, Дараявахуш. — Тя посочи рязко нагоре.

— А това.

Дара вдигна очи.

Небето над палата се раздираше.

Изглеждаше така, сякаш купол от опушено стъкло се пропукваше, мастилената нощ се отдръпваше, разкривайки по-топлите багри на зората и сиянието на пустинно небе, вместо мрачната мъгла, която винаги тегнеше над Девабад. Разпростираше се като вълни чак до хоризонта. И докато погледът му се плъзгаше по небето, Дара забеляза огньовете по покривите да угасват навсякъде в града. Цял лагер с палатки, магически творения от коприна и дим, рухна, също както и две измагьосани мраморни кули.

Дара беше озадачен.

— Какво става?

Погледна към Маниже, но тя не гледаше към него. Беше извадила меча си и убоде палеца си на върха му. Капка черна кръв разцъфна върху кожата й, после още една.

Цветът се отцеди от лицето й.

— Магията ми… няма я.

Дара усети как го залива студ, докато гледаше още огньове да угасват. Тишината, спуснала се над библиотеката, отровата, отцедила се от емира…

— Не мисля, че е само твоята магия — прошепна той. — Мисля, че е магията на цял Девабад.

Нахри бавно дойде на себе си, изтръгната от мрака от дъхавия мирис на мокра пръст и сладостното чуруликане на птички.

После дойде болката. В гърба, в раменете. Главата. Ръцете й. Навсякъде.

И това проклето слънце. Прекалено ярко. По-ярко, отколкото имаше право да бъде слънцето в Девабад. Примигвайки, Нахри засенчи очите си с ръка и се опита да седне.

Другата й ръка затъна в кал. Какво, за бога… Огледа се наоколо, докато петната, избили пред очите й от слънцето, се разсеяха. Седеше насред нещо, което приличаше на тресавище, затънала до кръста в мътна вода. Зад нея имаше високи палми и рушащ се кирпичен зид, обрасъл в шубраци.

Напред широка река течеше лениво в коритото си, напоявайки земите по пътя си. Тясна изумрудена ивица зеленина се издигаше на другия бряг, отвъд която пустиня сияеше златна на яркото слънце.

Нахри се взираше в реката в пълно недоумение. Сигурно си беше ударила главата. Защото би могла да се закълне, че изглежда досущ като…

— Не! — Познат глас проряза застиналия въздух, завършвайки с протяжен вик. — Не!

Али! Нахри скочи на крака. Цялото тяло я болеше. Какво не беше наред с целебните й умения? Калта засмукваше краката й и тя се изкатери на твърда почва. Забеляза още постройки между дърветата: напукан гълъбарник и неизмазаните тухлени очертания на онова, което някога сигурно са били къщурки.

Проправи си път между няколко палмови издънки. Насреща й имаше нещо, което приличаше на селска джамия… изоставена много отдавна. Минарето беше разрушено, куполът зееше отворен към небето.