Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Маниже настръхна.

— Не — заяви. — Не можеш.

— Защо не? — попита Нахри надменно. — Нали става дума за това какво е най-добро за девите?

— Разбра ме погрешно, дъще — отвърна Маниже и Нахри изруга наум, защото колкото и да се опитваше да го разчете, нищо върху лицето й не издаваше какво мисли наистина. — Не можеш да вземеш печата, защото не си напълно дева. Ти си шафит, Нахри. Във вените ти има човешка кръв.

Нахри я зяпна безмълвно. Защото с тези думи, изречени с такава увереност, разбра, че жената насреща й не лъже за това, че е нейната майка. Това бе тайна, която само Гасан бе знаел, истина, която според него печатът на Сулейман му бе разкрил.

— Какво искаш да кажеш с това, че е шафит? — ахна Али от земята.

Нахри не отговори; не знаеше какво да каже.

— Няма нищо — увери я Маниже меко, приближавайки се до тях. — Не е нужно никой друг да го научи. Само че не можеш да вземеш печата. Притежанието му ще те убие. Не си достатъчно силна.

Нахри се дръпна назад.

— Достатъчно съм силна, за да използвам нахидска магия.

— Ала дали е достатъчно, за да владееш печата на Сулейман? Да носиш предмета, който преобрази нашия свят? — Маниже поклати глава. — То ще те разкъса, дъще.

Нахри мълчеше. Лъже. Несъмнено лъже. Ала Всевишният й беше свидетел, че Маниже бе посяла съмнение в душата й.

— Нахри. — Беше Али. — Нахри, погледни ме. — Тя го направи, замаяна. Всичко това бе твърде много. — Лъже те. Самият Сулейман е имал човешка кръв.

— Сулейман е бил пророк — прекъсна го Маниже, повтаряйки с брутална категоричност несигурността, която самата Нахри бе изразила. — Освен това никой не ти е разрешил да се бъркаш в делата на девите, джине. Прекарала съм повече години, отколкото ти си живял, в прочитане на всеки текст, споменаващ онзи пръстен с печат. И те до един са категорични по този въпрос.

— Колко удобно — рязко отвърна Али. Погледът му се впи умолително в Нахри. — Не я слушай. Вземи… аа!

Али изпищя от болка и ръцете му се вдигнаха от счупеното му коляно.

Маниже отново щракна с пръсти и ръцете му се спуснаха към ханджара на кръста му.

— Какво — какво правиш с мен? — извика, докато пръстите му се сключваха около дръжката на оръжието.

Под съдраните ръкави мускулите на китките му се напрягаха, измъкваха ханджара с конвулсивни, накъсани движения.

Господи… Маниже правеше това? Без дори да го докосва? Инстинктивно Нахри се опита да подръпне магията на палата.

Не успя да накара дори един камък да потрепери, преди връзката да бъде прекъсната рязко. Загубата беше като удар, студенина, разляла се по тялото й.

— Недей, дете — предупреди я Маниже. — Аз имам много повече опит от теб. — Тя долепи длани. — Не искам това, но ако не ми дадеш пръстена незабавно, ще го убия.

Ханджарът вече беше съвсем близо до гърлото на Али. Той се загърчи под острието и по линията на челюстта му се появи струйка кръв. Очите му грееха от болка, пот се стичаше по челото му.

Нахри беше замръзнала от ужас. Усещаше как магията на Маниже се обвива около нея, как подръпва мускулите в ръката й. Нахри не владееше нищо подобно… нямаше представа как да се съпротивлява на някой, способен на нещо такова.

Ала много добре знаеше, че не може да й даде пръстена на Сулейман.

Маниже проговори отново:

— Те вече изгубиха. Ние победихме… ти победи. Нахри, дай ми пръстена. Никой друг няма да научи, че си шафит. Заеми мястото си като моя дъщеря, с брат ти до себе си. Посрещни новото поколение като една от законните владетелки на този град. Заедно с мъжа, който те обича.

Нахри мислеше трескаво. Не знаеше на кого да вярва. Но ако Маниже казваше истината, ако Нахри вземеше печата и той я убиеше, Али щеше да я последва незабавно. И тогава нямаше да има кой да попречи на жената, която току-що бе избила хиляди души, да сложи ръка върху най-могъщия предмет в техния свят.

Нахри не можеше да рискува това да се случи. Знаеше също така, че шафит или не, тя притежава свои собствени умения, когато става въпрос да се оправя с хората. Опитвайки се да я принуди по този начин, Маниже ясно бе дала да се разбере кое според нея бе слабото място на дъщеря й.

Нахри щеше да се възползва от това. Пое си накъсано дъх.

— Обещаваш ли, че ще пожалиш живота на принца? — шепна, а ръцете й трепереха около пръстена. — И че никой никога няма да научи, че съм шафит?

— Кълна се в честта на семейството ни.

Нахри прехапа устни.

— Нито дори Дара?

Лицето на Маниже омекна леко от тъга и мъничко облекчение.