Шеннон Чакраборти - Царство от мед

— Ще направя всичко по силите си, дете. Нямам никакво желание да ти причиня още болка. На никого от двама ви — добави. Изглеждаше по-искрено трогната, отколкото Нахри я беше виждала до този миг. — В действителност нищо не би ме зарадвало повече от това да видя как намирате щастие заедно.

Нахри остави думите да минат покрай нея. Това никога нямаше да се случи.

— В такъв случай, вземи — каза, подхвърляйки пръстена в краката на майка си.

Маниже удържа на думата си. В мига, в който пръстенът се отдели от ръката на Нахри, ханджарът падна от гърлото на Али. Нахри се отпусна до него, докато той се бореше за въздух.

— Защо го направи? — изхриптя Али.

— Защото… тя щеше да те убие. — Докато Маниже се навеждаше, за да вдигне пръстена, Нахри бързо се наведе над Али, сякаш за да го прегърне, възползвайки се от възможността да втъкне оръжията в колана му. — Сигурен ли се, че проклятието от езерото е вдигнато? — прошепна в ухото му.

Али настръхна в ръцете й.

— Аз… да?

Тя го издърпа на крака, без да сваля длан от ръката му.

— В такъв случай, прости ми, приятелю.

Маниже се изправи с пръстена в ръка, взирайки се намръщено в смарагда.

— Това ли е пръстенът с печата?

— Естествено, че е — отвърна Нахри надменно, докато вадеше втория пръстен, пръстена на Сулейман, от джоба си. — Кой би излъгал родната си майка?

Тя нахлузи халката върху един от пръстите на Али.

Али опита да се отскубне, но Нахри беше бърза. Сърцето й се сви за миг от съжаление, а после — в мига, в който Маниже вдигна очи — почувства как древната халка изчезва под пръстите й.

Истински потрес от това, че е била предадена, разцъфна в очите на майка й… А, значи, Маниже все пак имаше чувства. Само че Нахри нямаше да чака отговор. Тя сграбчи ръката на Али и скочиха от стената.

Чу как Маниже извика името й, ала беше твърде късно. Студеният нощен въздух брулеше лицето й, докато падаха, тъмната вода беше много по-далече, отколкото Нахри си спомняше. Опита да се приготви за удара, давайки си прекрасно сметка, че я очаква голяма доза болка и някои временно счупени кости.

И действително ударът беше жесток, сблъсъкът на тялото й с водата бе като студеното и неописуемо болезнено забиване на хиляда остри ножа. Ръцете й се разпериха, оплитайки се с тези на Али, докато потъваше.

Потрепери от болка и от шок, когато споменът, който Маниже бе пробудила, се завърна за миг. Мирисът на горящ папирус, писъците на младо момиче.

Гледката на две топли кафяви очи, миг преди мътната вода да се затвори над главата й.

Нахри така и не се показа на повърхността. Около нея се завихриха мрак, мирисът на нанос и усещането, че я сграбчват.

Отекна един-единствен шепот на магия, а после всичко стана черно.

Дара нямаше да издържи и минута повече с Мунтадир ал Кахтани.

Като за някой на крачка на смъртта, емирът дрънкаше със забележителна скорост, леейки запъхтяно несекващ порой от жлъчни забележки, които очевидно целяха да накарат Дара да го убие.

— А в първата ни брачна нощ — не спираше той. — Е… нощи. Искам да кажа, те започнаха да се сливат в едно след…

Дара притисна рязко ножа си в гърлото на другия мъж. Правеше го за десети път.

— Ако не млъкнеш — изсъска, — ще започна да режа парчета от теб.

Мунтадир примига, очите му бяха черни сенки насред бледото му лице. Беше придобил цвета на пергамент, пепел се ронеше по кожата му, а зелено-черните ивици на отравянето със зулфикар — пълзящи, извити дири — бяха стигнали до гърлото му. Отвори уста, а после потръпна и падна върху килимчето, което Дара беше омагьосал, за да ги отнесе при Маниже. Лумване на болка в очите му заглуши какъвто и жлъчен отговор да си беше подготвил.

Ала вниманието на Дара беше привлечено от много по-необикновена гледка: по коридора, над който летяха, се лееше вода — неестествен поток, който ставаше все по-широк и по-дълбок, колкото повече наближаваха библиотеката. Беше се втурнал в лечебницата само за да научи, че един обзет от паника, бръщолевещ Каве бе пресрещнал Маниже и я беше изпратил тук.

Влетяха през вратата и Дара примига разтревожено. Водата нахлуваше през една неравна дупка близо до тавана и се разбиваше в наводнения под. Изпотрошени мебели и тлеещи книги — да не говорим за телата на поне дузина джинове — бяха пръснати наоколо. Маниже не се виждаше никъде, но в другия край на стаята Дара забеляза групичка от воините, които я бяха придружавали.

Озова се при тях за секунди, приземявайки килимчето толкова внимателно, колкото беше възможно, върху островче от отломки, и скочи във водата.