Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Жената гледаше как воините си отиват със строгостта на генерал. Затвори вратата след тях, а после убоде пръста си на острия метален параван.

Той начаса се заключи.

Нахри ахна.

— Ти си Нахида.

— Да — отвърна жената. Мека, печална усмивка се разля по устните й. — Красива си — добави, изпивайки Нахри с поглед. — По дяволите маридското проклятие… все пак имаш неговите очи. Чудех се дали ще е така. — Тъга се изписа върху лицето й. — Ти, помниш ли ме?

Нахри не беше сигурна какво си спомня.

— Не мисля. Не знам. — Знаеше, че не бива да признава нищо на жената, която твърдеше, че командва онези, които бяха нападнали палата, ала фактът, че се обявяваше за Нахида, не помагаше на Нахри да мисли ясно. — Коя си ти?

Същата прекършена усмивка, изражението на някой, който бе преживял твърде много.

— Името ми е Маниже.

Името, едновременно невероятно и очевидно, й подейства като удар. Маниже.

Али ахна.

— Маниже? Майка ти?

— Да — отвърна Маниже на джинистански. Като че ли едва сега си даде сметка за присъствието на Али. Очите й се откъснаха от Нахри и се плъзнаха по него, спирайки се върху зулфикара. Примига, придобила внезапно слисан вид. — Това синът на Хатсет ли е? — попита тя Нахри, преминавайки отново на дивастийски. — Принцът, когото наричат Ализейд? — Намръщи се. — Трябваше да си в лечебницата заедно с Нисрийн. Какво правиш с него?

Нахри отвори уста, все още разтърсена. Маниже. Майка ми. Струваше й се дори още по-невъзможно от завръщането на Дара от мъртвите.

Опита се да намери думи.

— Той… той е мой приятел. — Беше нелеп отговор и все пак бе първият, който дойде на езика й. Освен това й се струваше по-разумно, отколкото да признае, че са дошли, за да откраднат печата на Сулейман. — Какво правиш ти тук? — попита, усещайки как част от строгостта й се завръща. — Казаха ми, че си мъртва. Каве твърди, че още преди десетилетия се натъкнал на мъртвото ти тяло!

Изражението на Маниже стана мрачно.

— Необходима заблуда, за която, надявам се, един ден ще ми простиш. Беше ми отнета още като дете от маридите и се боях, че съм те изгубила завинаги. Когато научих, че си попаднала в ръцете на Гасан… нещата, на които съм сигурна, че те е подложил… толкова съжалявам, Нахри. — Тя пристъпи напред, сякаш искаше да вземе ръката на Нахри в своята, но спря, когато Нахри потръпна. — Ала, кълна ти се, сега си в безопасност.

В безопасност. Думите отекнаха в главата на Нахри. Майка ми. Брат ми. Дара. Само за няколко часа от последната Нахида на света Нахри се беше сдобила с цяло семейство, достатъчно, та отново да сформират съвет, при това — с истински афшин.

Очите й се насълзиха, самотата, която неизменно носеше в сърцето си, я изпълни така, че й беше трудно да диша. Не беше възможно.

Само че бруталното доказателство беше пред нея. Кой друг, освен една Нахида, би бил способен да създаде отрова, сееща смърт сред гезирците? Кой друг, освен онази най-могъща Бану Нахида от векове насам, би могъл да върне Дара от мъртвите, да го накара да се подчини напълно?

Пръстенът с печата на Сулейман изгаряше джоба й. Единственият коз, с който Нахри разполагаше. Защото каквото и да казваше тази жена, Нахри нямаше чувството, че двете са на една и съща страна. А тя действително мислеше онова, което бе казала на Мунтадир: не беше на страната на който и да било, организирал отнемането на толкова много невинни живота.

Маниже вдигна ръце.

— Не искам да ти навредя — каза предпазливо. Мина на джинистански, а гласът й изстина, когато се обърна към Али: — Свали оръжията си. Предай се на воините ми и няма да бъдеш наранен.

Отговорът на Али беше такъв, какъвто можеше да се очаква. С лумнали очи, той вдигна зулфикара.

— Няма да се предам на онази, която организира клането на племето ми.

— В такъв случай ще умреш — простичко каза Маниже. — Ти изгуби, Ал Кахтани. Стори, каквото можеш, за да спасиш онези гезирци, които все още са живи. — Гласът й зазвуча увещаващо. — Имаш сестра в палата и майка, която някога познавах, в Та Нтри, нали? Вярвай ми, бих предпочела да не съм принудена да съобщя на друга жена за смъртта на децата й.

От Али се изтръгна презрителен звук.

— Искаш да ни превърнеш в свои пионки. — Той вирна предизвикателно брадичка. — Предпочитам да умра.

Нахри изобщо не се съмняваше, че е така; не се съмняваше, че и по-голямата част от оцелелите гезирци ще мислят като него. Което означаваше, че трябва да се махнат от тази проклета стена и от Маниже.