Шеннон Чакраборти - Царство от мед

Тя се взря в пръстена. Като накит, Нахри едва ли би останала особено впечатлена от него. Нямаше разкошни камъни, нито ковано злато; само очукана черна перла, увенчаваща дебела, потъмняла златна халка. Перлата беше грижливо изваяна, нещо, което Нахри не бе вярвала, че е възможно — осмолъчната звезда на Сулейман грееше върху повърхността й. Около нея бяха вдълбани миниатюрни знаци, които тя не бе в състояние да разчете.

Нахри потрепери и би могла да се закълне, че усети как пръстенът вибрира, пулсирайки в ритъм със сърцето й.

Не искаше да има нищо общо с него.

— Вземи го — каза, подавайки го на Али.

Той се дръпна рязко назад.

— За нищо на света. Принадлежи на теб.

— Но ти… ти си наследникът на престола!

— А ти си потомка на Анахид! — Али затвори шепата й около пръстена, макар Нахри да зърна копнежа и съжалението, проблеснали за миг в очите му. — Сулейман го е дал на твоето семейство, не на моето.

Отказ, толкова силен, че приличаше на отвращение, пробяга по тялото й.

— Не мога — прошепна. — Аз не съм Анахид, Али, аз съм мошеничка от Кайро. — Кайро… Предупреждението на Мунтадир отекна в ума й. Беше й казал, че пръстенът не може да напусне Девабад. — Какво право имам да докосвам нещо, принадлежало на пророк.

— Имаш пълното право. — Лицето му придоби пламенно изражение. — Аз вярвам в теб.

— Ти познаваш ли се изобщо? — избухна Нахри. — Твоята вяра не е особен комплимент! Не го искам — продължи забързано и изведнъж всичко й стана толкова ясно. — Ако взема пръстена, ще бъда уловена като в капан тук. Никога вече няма да видя своя дом!

Али изглеждаше слисан.

— Това е твоят дом!

Вратата се отвори рязко. Нахри бе така погълната от чувствата, които се бореха в сърцето й, че изобщо не бе чула някой да се приближава. Али издърпа робата на баща си над ужасната дупка в гърдите му, а Нахри се дръпна назад, пъхвайки пръстена на Сулейман в джоба си, миг преди група воини деви да нахълтат в стаята.

Заковаха се на място и един от тях вдигна ръка, докато очите му обхождаха сцената пред него: мъртвия цар и окървавения млад принц в краката му.

— Тук е! — провикна се на дивастийски, обръщайки се към някого на стълбището. — Заедно с двама джинове!

Двама джинове… не, Нахри предположи, че в този миг бе трудно да бъде разпозната. Изправи се, макар че краката й се подгъваха под нея.

— Не съм никакъв джин — заяви, докато в стаята влизаха още двама воини. — Аз съм Бану Нахри е-Нахид и ви заповядвам да свалите оръжия още сега.

Мъжът така и не можа да отговори. Нахри едва бе изрекла името си, когато една дребна фигура прекрачи прага. Жена дева, впила очи в нея. Облечена в тъмна униформа, тя представляваше поразителна гледка — със сребърен шлем под черния копринен чадор, който обвиваше главата й. Стоманен меч с окървавено острие бе втъкнат в широкия й черен колан.

Жената смъкна воала от лицето си и Нахри едва не се свлече на земята. Беше лице, което спокойно би могло да бъде нейното след няколко десетилетия.

— Нахри… — прошепна жената, докато черните й очи я изпиваха. Тя долепи пръсти пред себе си. — О, дете, толкова отдавна не съм зървала лицето ти.

Жената дева дойде по-близо, без да сваля поглед от нея. Сърцето на Нахри препускаше, главата й се въртеше.

Мирис на горящ папирус и викове на арабски. Меки ръце, стиснали я в силна прегръдка, и вода, затваряща се над лицето й. Спомени, в които нямаше смисъл. Нахри почувства, че й е трудно да диша, сълзи, които не разбираше, изпълниха очите й.

Нахри вдигна камата си.

— Не се приближавай!

В миг четири лъка се прицелиха в нея. Тя отстъпи назад, препъвайки се в каменния парапет, и Али стисна китката й, преди да бе изгубила равновесие. Парапетът тук бе нисък, единствено стена, която й стигаше до коляното, я спираше да не полети в езерото.

— Спрете! — рязката заповед на жената изплющя като камшик, така различна от мекотата, с която бе проговорила на Нахри. — Свалете оръжията. Плашите я. — Тя изгледа воините яростно и махна с глава към вратата. — Оставете ни.

— Но, господарке, на афшина няма да му хареса да научи…

— Получавате заповеди от мен, не от Дараявахуш.

Нахри не бе вярвала, че някой би могъл да се движи толкова бързо. Мъжете излязоха от стаята за миг, трополейки надолу по стъпалата.

Али дойде по-близо до нея.

— Нахри, кой е това? — попита я шепнешком.

— Не… не знам.

Не знаеше също така защо всеки изострен в Кайро инстинкт й крещи да се махне от тук.