Шеннон Чакраборти - Царство от мед

— Къде е Бану…

Не можа да довърши.

Мощен трус разтърси палата, разлюлявайки земята под краката му толкова силно, че той залитна. Цялата библиотека потрепери, купчини отломки се срутиха, а няколко от масивните рафтове се отскубнаха от стените.

— Пазете се! — изкрещя Дара, когато водопад от книги и ръкописи се посипа по тях.

Последва нов трус и върху насрещната стена зейна пукнатина, а подът се разцепи.

Земетресението отмина за секунди, оставяйки след себе си зловеща тишина. Водата се отцеди, втурвайки се към дупката в пода като побягнало животно. А после… сякаш някой беше духнал лампа, която не можеше да види, Дара почувства раздвижване във въздуха.

С рязък пукот кълбата измагьосан огън, които се рееха близо до тавана, внезапно угаснаха и се сгромолясаха на пода. Потрепващите черни знамена на Кахтаните застинаха и вратата пред него се отвори рязко. Всички врати зейнаха, сякаш каквито и заклинания за заключване да ги бяха държали бяха развалени.

Тръпка пробяга по гърба му от тишината, от странната, празна студенина, промъкнала се в стаята. Той измагьоса шепа пламъци и светлината им затанцува по обгорените, изцапани от водата стени. Пред него воините му като че ли се мъчеха да сторят същото, ръкомахайки трескаво в мрака.

— Можеш ли да измагьосаш пламъци? — чу да пита един.

— Не мога да измагьосам нищо!

Друг, много по-шокиран вик, привлече вниманието му. Дара се обърна рязко. Мунтадир се беше изправил на крака и разперил ръце, се взираше, олюлявайки се, в тялото си.

На мътната светлина в съсипаната библиотека смъртоносните ивици на магическата отрова, които покриваха кожата му, изчезваха.

Дара зяпна при вида на невъзможната гледка пред него. Като паяк, сгърчил се в себе си, отровата се оттегляше, пъплеше назад от раменете на Мунтадир, надолу по гърдите му. Емирът смъкна парчето плат, с което беше превързан коремът му, тъкмо навреме, за да разкрие как тъмнозеленият цвят на раната избелява. А после — с едва забележима струйка дим — изчезна напълно.

Мунтадир падна на колене със задавен хлип. Докосна окървавения си корем, ридаейки от облекчение.

Ужас се надигна в сърцето на Дара. Току-що нещо се беше объркало ужасно.

— Вържете този мъж! — успя да нареди на войниците си. Не се нуждаеше от още изненади, когато ставаше дума за Мунтадир и оръжия. — Веднага. И ми кажете къде е Бану Нахида.

Един от мъжете му вдигна пръст към потъналото в мрак стълбище.

— Съжалявам, афшине — каза, а ръката му трепереше. — Тя ни нареди да се махнем, когато открихме Бану Нахри.

Нахри. Забравил моментално Мунтадир, Дара се втурна през вратата… и беше принуден да се наведе, когато останките от магически скрипец се сгромолясаха отгоре му. Без да обръща внимание на разрухата, той затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не се озова пред друга врата.

— Бану Нахида! — извика силно.

Когато не получи отговор, изкърти вратата с ритник.

Маниже стоеше сама, напълно неподвижна, с гръб към него, насред няколко тела. Страх задра в гърлото на Дара, докато си заповядваше да огледа телата им. Не, Създателю, не. Умолявам те.

Ала Нахри не беше сред мъртвите. Това бяха неговите воини — изклани до един, телата им бяха покрити с тлеещи резки.

Зулфикар. Ализейд. Сигурен беше в това. И вината беше само негова. Трябваше да го убие в мига, в който му падна в ръцете, вместо да остави Визареш да го забави с фантазии за отмъщение.

Мардонийе. Воините му на брега. Сега и тези тримата. Дара стисна юмруци, борейки се с горещината, която напираше да се освободи. Всичко се беше объркало ужасно… и не само заради ифритите.

Беше се объркало, защото в сърцето си Дара бе знаел, че това нападение е грешка. Беше прекалено прибързано и прекалено брутално. Бяха се съюзили със създания, на които нямаше доверие, бяха използвали магия, която не разбираше. И въпреки това го беше направил, отново бе преклонил глава пред една Нахида, заглушавайки безпокойството в душата си. А сега всичко се беше провалило потресаващо.

И то не за пръв път. Собствената му история не го беше научила на нищо.

Маниже все така не помръдваше. Просто си стоеше там, взирайки се в тъмното езеро.

— Бану Маниже? — повика той отново.

— Няма го. — Гласът й бе необичайно тих, шепнеше. — Тях ги няма. Тя даде печата на онази пясъчна бълха.

Дара се олюля.

— Какво? Не може да говориш за…

— Именно за него говоря. — В гласа й имаше режещи нотки. — Трябваше да се досетя — промълви. — Трябваше да знам, че не бива да й имам доверие. Тя ме измами, подигра ми се, а после даде печата на Сулейман, печата на нашите предци, обратно на хората, които го откраднаха.