Ли Бардуго - Алчни крале

— Един от клиентите й дава скъпи подаръци и тя си задържа парите. Нали знаеш какво направи Пауна последния път, когато хвана момиче да крие от нея припечеленото?

— Знам — отвърна Каз, а очите му светеха като наточено острие. — Леля Хелеен я преби до смърт.

— Каз… — опитал се бе да го спре Вилан, но служителят говореше ли, говореше.

— Да бе, в салона я преби. Това момиче сега знае, че разприказвам ли се, спукана му е работата. Обслужва ме безплатно, за да си мълча. Вмъква ме тайно. Ще направи същото и за теб, ако й кажа, и за приятелите ти. Каквото поискаш.

— Ако Леля Хелеен разбере, ще убие земката — рече Каз. — Като назидание за другите момичета.

— Да — избълва онзи нетърпеливо. — Затова ще направи каквото поискаш, честно.

Каз бавно отпусна хватката си около глезените на мъжа.

— Ужасно е, нали? Да знаеш, че някой държи живота ти в ръцете си.

Служителят разбра, че е направил грешка, и гласът му се извиси с цяла октава:

— Тя е работещо момиче бе! — разпищя се той. — Знае какви рискове поема! Аз съм добър човек. Аз съм добър човек!

— В Кетердам няма добри хора — възрази Каз. — Климатът не им понася. — А после просто го пусна.

Вилан потрепери. Надникна пак през открехнатата врата и видя Каз да кляка пред момиченцето.

— Как се казва този голям приятел? — попита той и сложи ръка върху набръчкания врат на кучето.

— Това е Маестро Петно.

— Сериозно?

— Много хубаво вие. Тате ми дава аз да измислям имената на всички кученца.

— Маестро Петно ли ти е любимецът? — попита Каз.

Детето се замисли, после поклати глава.

— Най-много обичам Граф Адам Среброгръб, после Рошава муцунка и чак тогава Маестро Петно.

— Много полезна информация, Хана.

Момиченцето се ококори насреща му.

— Откъде знаеш как се казвам?

— Аз знам имената на всички деца.

— Така ли?

— Ами да! Алберт живее в съседната къща, знам и Гертруде от Амберщраат. Живея под леглата им и в дъното на гардероба.

— Знаех си — ахна детето със страх и триумф в гласа. — Мама казва, че там няма нищо, но аз си знаех. — Кривна глава настрани. — Ти не приличаш на чудовище.

— Ще ти кажа една тайна, Хана. Най-страшните чудовища никога не приличат на чудовища.

Сега вече долната устна на детето се разтрепери.

— Да ме изядеш ли си дошъл? Татко казва, че чудовищата изяждат онези деца, които не си лягат, като им кажат.

— Така е. Но аз няма да те ям. Тази нощ ще ти се размине, ако изпълниш две мои условия. — Гласът му беше спокоен, хипнотичен почти. Като звука на пренатегната тетива. — Първо, трябва веднага да се върнеш в леглото. И второ, никога не трябва да казваш на никого, че си ни виждала. Особено на татко си. — Наведе се напред и подръпна закачливо плитката на Хана. — Защото, ако го направиш, ще срежа гърлото на майка ти, после на баща ти, а след това ще извадя с нож сърцата на всички тези сладки кученца. Среброгръб ще оставя за накрая, за да знаеш, че всичко е станало по твоя вина. — Лицето на момиченцето беше побеляло като дантелата по нощничката му, а очите му бяха ококорени като две пълни луни. — Разбираш ли? — Малката взе да кима енергично, брадичката й трепереше. — Хайде, хайде, няма да плачеш сега. Чудовищата, като видят сълзи, още повече огладняват. Бързо в леглото. И вземи със себе си този безполезен твой Маестро.

Детето хукна обратно към стълбите. Беше ги изкачило наполовина, когато хвърли поглед през рамо към Каз. Той вдигна пръст пред устните си.

Когато детето изчезна от погледа им, Вилан излезе в коридора и тръгна след Каз по стълбите към долния етаж.

— Как можа да й наговориш тези неща? Та тя е дете.

— Всички сме били деца някога.

— Но…

— Или трябваше да я уплаша, или да й скърша врата, все едно е паднала по стълбите, Вилан. Ако питаш мен, показах забележителна сдържаност. Мърдай.

Заобиколиха внимателно останалата част от глутницата, която още лежеше в коридора долу.

— Невероятно — отбеляза Каз. — Сигурно ще останат така до сутринта.

Наду отново свирката и кучетата наскачаха с наострени уши, готови да вардят къщата на всяка цена. Когато се прибереше, Смеет щеше да завари всичко в реда на нещата — кучетата щяха да обикалят приземния етаж, кабинетът на втория щеше да е недокоснат, на третия жена му щеше да хърка спокойно в семейната спалня, а дъщеря му щеше да се преструва на заспала в своята стая.

Каз огледа улицата, после махна на Вилан да излезе и заключи набързо вратата.

Тръгнаха с бърз ход по калдъръма. Вилан хвърли поглед през рамо. Не можеше да повярва, че им се е разминало.