Ли Бардуго - Алчни крале

Каз беше уредил частния салон в Облачния, Нина беше отмъкнала сбирката изпод ризата на Смеет, и така, парче по парче, планът им се беше оформил в своята цялост. На Вилан не му се мислеше как отрядът се бе сдобил с ключовата информация за командите, които се даваха със свирката. Потръпна, спомнил си думите на Смеет за служителя, който така и не се върнал от отпуск. Нямаше и да се върне. Още чуваше писъците на чиновника, когато Каз го провеси за глезените от върха на фара при Ханраатския нос. „Аз съм добър човек — пищеше онзи. — Аз съм добър човек.“ И това се оказаха последните му думи. Ако беше говорил по-малко, можеше и да оцелее.

Каз почеса за последно кучето зад ушите и се изправи.

— Хайде. Гледай си в краката.

Заобиколиха налягалите кучета и тихо тръгнаха по стълбището. Разположението на къщата не се различаваше от повечето сгради в Кетердам, които съвместяваха жилищни и служебни функции. На първия етаж се намираха кухнята и канцеларията, където Смеет приемаше клиентите си, на втория бяха складовите помещения и офисите на служителите, а на третия бяха семейните спални. По-богатите къщи имаха и четвърти етаж, където живееше прислугата. Като дете Вилан често се криеше от баща си на четвъртия етаж в техния дом.

— Дори не е заключено — промърмори Каз, когато влязоха в кабинета на Смеет. — Разчита само на хрътките и е станал небрежен.

Затвори вратата и запали една лампа, като намали до минимум пламъка й.

В кабинета имаше три малки бюра покрай прозорците, едно за Смеет, другите две за служителите му.

„Аз съм добър човек.“

Вилан се отърси от спомена и насочи решително вниманието си към рафтовете, които се редяха от пода до тавана, отрупани с големи тефтери и кутии с документи, всичките грижливо надписани, вероятно с имената на частни и корпоративни клиенти.

— Толкова много гълъбчета — тихо рече Каз, като плъзгаше поглед по кутиите. — Натен Борег и онова жалко пале Карл Драйден. Смеет представлява половината Съвет на търговците.

Включително и бащата на Вилан. Смеет отдавна се грижеше за правните аспекти и всичко, свързано с управлението на собствеността му. Вилан не помнеше баща му да е имал друг адвокат.

— Откъде ще започнем? — прошепна той.

Каз измъкна един дебел счетоводен тефтер от лавиците.

— Първо да проверим дали баща ти няма някакви нови придобивки на свое име. После ще проверим на името на втората ти майка и на твоето.

— Не я наричай така. Тя е само с няколко години по-голяма от мен. А баща ми никога не би купил нещо на мое име.

— Ще се изненадаш на какво е способен човек, за да спести от данъци.

Близо час се ровиха в папките на Смеет. Знаеха всичко за публично обявената собственост на Ван Ек — фабриките, хотелите, манифактурите, корабостроителницата, вилата в провинцията и обработваемите земи в южната част на Керч. Но Каз вярваше, че бащата на Вилан има и друга собственост, която не е вписал в публичните регистри, места, където да крие разни неща — или разни хора, — далече от любопитни очи.

Каз изчиташе на глас имена от тефтерите, засипваше Вилан с въпроси и се опитваше да открие някаква нова връзка с имоти или компании. Вилан знаеше, че не дължи нищо на баща си, и въпреки това имаше чувството, че се държи като предател.

— „Гелдспин“? — попита Каз.

— Памучна фабрика. Мисля, че е в Зиерфоорт.

— Много е далече. Едва ли държи Иней там. А „фирма Алербест“?

Вилан смръщи чело в опит да си спомни.

— Това май е една от консервните фабрики.

— Като гледам, и двете фабрики буквално печатат пари, освен това са вписани на името на Алис. Но най-печелившите компании Ван Ек е регистрирал на свое име — корабостроителницата, силозите при Сладкия риф.

— Казах ти — отвърна Вилан. Въртеше една писалка в ръце. — Баща ми вярва първо на себе си и донякъде на Алис. Никога не би вписал нещо на мое име.

Каз не му обърна внимание, вместо това протегна ръка.

— Следващият тефтер. Да минем към търговските обекти.

Вилан остави писалката върху попивателната хартия.

— Е, имаше ли нещо на мое име?

Каз се обърна да го погледне, после каза, сякаш го предизвикваше:

— Една печатарска преса.

Все същата стара шега. Така че защо го заболя толкова? Вилан перна писалката.

— Ясно.

— Доста предсказуем е, впрочем. Ейл Комеди също е на твое име.

— Че как иначе — отвърна Вилан и горчивината се промъкна в гласа му. Друга шегичка, която да разсмива баща му — изоставен остров, чиято единствена забележителност беше порутен увеселителен парк. Безполезно място за неговия безполезен неграмотен син. Хич не трябваше да пита.