Ли Бардуго - Алчни крале

— Колко чипа за тези? — попита той.

Вилан се опита да улови погледа му. И това ли влизаше в плана? А и да влизаше, пак му се струваше невъзможно. Йеспер обичаше револверите си. Със същия успех можеше да си отреже ръцете и да ги метне в тенджерата.

Спехт се изкашля и каза:

— Облачния не е заложна къща. Приемаме само пари в брой и кредит от Геменсбанк.

— Аз ще ти заема пари — обади се уж безразлично Смеет, — ако така ще продължим играта. Хиляда крюге за револверите?

— Струват десет пъти повече.

— Пет хиляди крюге.

— Седем.

— Шест, и то само защото съм в щедро настроение.

— Недей! — избълва Вилан.

Стаята потъна в мълчание.

Йеспер каза с леден глас:

— Не помня да съм ти искал съвет.

— Какво нахалство само! — възмути се Смеет. — Откога прислугата се меси в играта?

Нина метна отровен поглед на Вилан, а Спехт не успя да скрие гнева си.

— Господа, ще започваме ли вече? — попита той. — Кой участва?

Йеспер бутна револверите си през масата към Смеет, а той бутна към него висока купчинка чипове.

— Добре — каза Йеспер, свел унило сивите си очи. — Брой и мен.

Вилан отстъпи на заден ход и хлътна в килера. Платото с леда и мидите го нямаше, а Каз го чакаше в тясното помещение. Дълго оранжево наметало скриваше синьото му сако. Ръкавиците бяха заели обичайното си място на ръцете му.

— Каз — каза отчаяно Вилан, — Йеспер току-що заложи револверите си.

— Срещу колко?

— Какво значение има? Той…

— Пет хиляди крюге?

— Шест.

— Добре. Дори Йеспер не би трябвало да загуби такава сума за по-малко от два часа. — Подхвърли на Вилан наметало и маска, костюма на Сивото дяволче, един от образите в Комедия Брута. — Да вървим.

— Кой, аз ли?

— Не, малоумникът зад теб. — Каз се наведе към тръбата и каза: — Изпратете друг сервитьор. Този успя да разлее шампанско по обувките на важен клиент.

Някой в кухнята долу се засмя и каза:

— Изпращаме.

След броени секунди вече бяха слезли на бегом по стълбите и излизаха през служебния вход. Благодарение на костюмите се бляха анонимно в навалицата по Източната дъга.

— Знаел си, че Йеспер ще загуби почти всичко. Нарочно си наредил картите — каза обвинително Вилан.

Каз рядко използваше бастуна си в онези квартали на града, където имаше опасност да го познаят. Но въпреки накуцването му Вилан ускори крачка, за да не изостане.

— Естествено. Или контролирам играта, Вилан, или изобщо не играя. Ако исках, Йеспер щеше да печели всяка ръка.

— Тогава защо…

— Защото не бяхме там да печелим на карти. Целта беше Смеет да остане в играта. А той зяпаше револверите на Йеспер почти толкова жадно, колкото и деколтето на Нина. Сега се чувства уверен, вярва, че късметът е на негова страна. Дори да изгуби няколко ръце, ще продължи да играе. Кой знае? Може пък Йеспер да си върне револверите.

— Дано — каза Вилан и скочи след Каз на борда на една пълна с туристи гондола, потегляща на юг покрай Източната.

— Така и трябва.

— Това пък какво трябва да значи?

— Хората като Йеспер печелят две раздавания и решават, че са влезли в серия. Накрая губят всичко, но вместо да се кротнат, нямат търпение късметът да им се усмихне отново. Игралните зали точно на това разчитат.

„Тогава защо го накара да отиде в казиното?“ — помисли си Вилан, но не го каза на глас. И защо е поощрил Йеспер да заложи нещо толкова важно за него? Сигурно е имало и друг начин да задържат Смеет на масата. Но това не бяха правилните въпроси. Истинският въпрос беше защо Йеспер заложи револверите без грам колебание. Може би се надяваше да спечели одобрението на Каз, да си върне благоразположението му след онази глупава грешка, която ги натика в засада на пристанището и едва не коства живота на Иней. Или пък искаше от Каз и нещо друго, не само прошката му.

„Какво правя тук?“ — запита се за пореден път Вилан. Усети, че гризе нокътя на палеца си и побърза да дръпне ръка. Правеше го заради Иней. Тя им беше спасявала живота нееднократно, а това Вилан нямаше да забрави. Освен това отчаяно се нуждаеше от своя дял от наградата. А ако имаше и друга причина, висока кльощава причина със силно изразен вкус към игрите на късмета, точно сега Вилан нямаше да мисли за нея и точка.

Щом стигнаха до пределите на Кацата, двамата захвърлиха наметалата и сините униформени жакети и поеха на изток към квартал Зелвер.

Матиас ги чакаше при един тъмен вход край Ханделканал.

— Чисто ли е? — попита Каз.

— Чисто е — отвърна високият фйерданец. — Лампите на последния етаж в къщата на Смеет угаснаха преди повече от час, но не знам дали прислугата е заспала.