Ли Бардуго - Алчни крале

Минутите се нижеха, Каз продължаваше да чете имена от тефтера, а Вилан ставаше все по-неспокоен. Ако можеше да чете, щяха да прегледат папките два пъти по-бързо. Всъщност, ако можеше да чете, Вилан отдавна щеше да познава бизнеса на баща си с точките и запетаите.

— Само те бавя — каза той.

Каз отвори поредната папка.

— Предвидил съм колко време ще ни отнеме — каза той. — Какво е моминското име на майка ти?

— Няма нищо на нейно име.

— Угоди ми, ако обичаш.

— Хендрикс.

Каз стана от бюрото, отиде при рафтовете и взе нов тефтер.

— Тя кога почина?

— Когато бях на осем. — Вилан взе отново писалката. — Баща ми стана още по-противен след това. — Поне така си го спомняше Вилан. Месеците след смъртта на майка му се сливаха в мрачен фон от скръб и мълчание. — Не ми позволи да отида на погребението й. Дори не знам къде е погребана. И вие защо постоянно повтаряте онова? Никакви оплаквачки, никакви погребения? Защо просто не си пожелавате късмет или нещо такова?

— За да не повишаваме излишно очакванията си. — Каз плъзна пръст по колона от цифри, после рязко спря. Премести няколко пъти поглед между двата отворени на бюрото тефтера, после ги затвори и тежките кожени корици изплющяха. — Да вървим.

— Откри ли нещо?

Каз кимна еднократно.

— Знам къде я държи.

„Едва ли се лъжа за напрежението в хрипливия му глас“, умърлушено си помисли Вилан. За разлика от баща му, Каз никога не крещеше, но опитът беше научил Вилан да си отваря ушите за тази ниска нотка, за едва доловимата изместена хармония, която се промъкваше в тона на Каз, когато на хоризонта се зададеше опасност. Чул я бе след битката на пристанището, докато Иней кървеше от раната в хълбока, после пак, когато Каз научи, че засадата е дело на Пека Ролинс, и отново, когато бащата на Вилан ги измами. Чул я бе съвсем ясно на върха на фара, докато чиновникът се молеше през сълзи за живота си.

Сега го гледаше как привежда стаята в първоначалния й вид. Премести един плик леко наляво, издърпа още мъничко едно от чекмеджетата на най-големия шкаф за документи, бутна един стол малко по-навътре зад бюрото. Приключи и огледа изпитателно стаята, после дръпна писалката от ръката на Вилан и я върна грижливо на мястото й.

— Добрият крадец е като добрата отрова, търговче. Не оставя следи. — После духна пламъчето на лампата. — Баща ти пада ли си по благотворителност?

— Не. Плаща си данъците и твърди, че благотворителността отнема на хората шанса да се трудят честно и почтено.

— Да, ама вече осем години прави дарения на църквата „Света Хилде“. Ако искаш да идеш на гроба на майка си, съветвам те да започнеш оттам.

Вилан го гледаше тъпо. Дори не беше чувал за тази църква. Не беше чувал и друго — Мръсните ръце да споделя информация безплатно.

— Какво…

— Ако Нина и Йеспер са свършили своето както трябва, Смеет скоро ще се появи. Не трябва да ни завари тук, иначе целият ни план отива по дяволите. Хайде.

Вилан имаше чувството, че току-що са го фраснали по главата с някой от тежките тефтери, а после са му казали да забрави.

Каз открехна вратата. Двамата застинаха на място.

Над рамото на Каз Вилан видя малко момиче да стои на площадката, облегнало ръчичка върху врата на едно от гигантските кучета. Сигурно беше на пет, миниатюрните пръстчета на краката му стърчаха изпод полите на бархетната нощница.

— О, Гезен! — прошепна Вилан.

Каз излезе в коридора и притвори вратата след себе си.

Вилан стоеше сам в тъмния кабинет, като се питаше трескаво какво би могъл да направи той и се ужасяваше от мисълта какво ще направи Каз. Надникна през пролуката.

Момичето вдигна глава да погледне Каз с големите си очи и извади палеца от устата си.

— Ти за татко ли работиш?

— Не.

Онзи спомен се върна отново. „Аз съм добър човек.“ Грабнали бяха из засада служителя на излизане от Менажерията и го бяха завлекли на върха на фара. Каз го провеси за глезените, а онзи се напика, пищеше и се молеше за милост, а скоро изпя всичко за командите със свирката. Каз тъкмо щеше да го изтегли, когато нещастникът взе да му предлага разни неща — пари, банковите сметки на клиенти, а после: „Имам информация за едно от момичетата в Менажерията, земското“.

Каз спря.

— Какво имаш за нея?

И точно тогава Вилан го чу, онази ниска, опасна, предупредителна нотка. Но служителят не познаваше Каз и не разпозна промяната в гъгнивия му глас. Даже напротив, явно сметна, че е напипал нещо — нещо, което Каз иска.